Kolekcionerat na tatuirovki

-      Добре казано - засмя се Часовникаря. - Колко ободряващо е да поговоря с някого, който разбира нещата... Но сега трябва да тръгвам, Линкълн.

-      Да попитам още нещо?

-      Разбира се. Друг въпрос е дали ще ти отговоря.

-      Ти си казал на Били за тази книга, „Серийни градове“.

-      Да. Трябваше да накарам него и Стантънови да разберат колко си способен. И колко много двамата е Амелия знаете за въоръжените милиции и тяхната тактика.

-      Значи нямаш специален интерес към Колекционера на кости, така ли? - унило попита Райм. - За това съм сгрешил?

- Явно.

Линкълн се засмя:

-      Значи изобщо няма връзка между теб и Колекционера, как­то си мислех?

Кратка пауза.

-      Намерил си връзка между нас? - с нотка на любопитство попита Часовникаря.

-      Тук, в Манхатън, има един прочут часовник. Направен е изцяло от кости. От някакъв руснак, струва ми се. Чудех се дали не планираш да го откраднеш.

-      В града има часовник на Михаил Семьонович Бронников?

-      Мисля, че така се казваше. Не знаеше ли?

-      Бях доста... зает в последно време. Но знам за този часов­ник. Удивително произведение. От около 1865 година. И си прав, изработен е изцяло от кости. Сто процента.

-      Предполагам, че не би рискувал да те хванат - и да си изгу­биш времето, така да се каже - като се опиташ да проникнеш в някой антикварен магазин в Манхатън, за да откраднеш часовник.

-      Не, но това беше находчиво хрумване, Линкълн. Точно това очаквам от теб. - Часовникаря отново замълча; сигурно гледаше часовника си. - Сега мисля, че е време да си кажем до­виждане, Линкълн. Твърде дълго бях на линия. Понякога тези проксита и телефонни отклонения могат да се проследят. Не че ще се опиташ да го направиш... - Пак се изкиска. - Хайде, до следващата ни среща...

Идната седмица, идния месец, идната година.

Връзката прекъсна.

Шеста част

Кожа и кости

Вторник, 12 ноември

13.00

79.

Рон Пуласки бе приел задачата да потърси улики и свидете­ли в погребалното бюро на Берковиц - нещо, което би могло да ги отведе до Часовникаря.

Той явно приемаше присърце провала на мисията си под прикритие, макар че никой не можеше да го обвинява за това - Часовникаря веднага го беше познал. Бе виждал младия поли­цай при едно от предишните си престъпления в Ню Йорк преди години.

Освен това Райм знаеше, че дори при най-добрия сценарий младежът не става за актьор. Според театралната теория най-до­брите актьори не играят персонажите си - те се въплъщават в тях.

Гилгуд...

И така, младият полицай събра проби от документите в погре­балното бюро, които Ричард Логан (или както бе истинското му име) беше подписал, за да прибере праха на някой неизвестен без­домник, взет от градската морга. Разпита всички, които са били в агенцията по време на посещението на Часовникаря, включител­но роднините на някой си Бенджамин Ардел, известен още като Джони Род, който и да беше той. Но не откри никакви следи.

Не намери нищо полезно и сред агентите от Нюйоркското бюро за разследване, които също бяха измамени от Часовникаря. Те бяха контактували с, Дейв Уелър“ главно по телефона. И апа­ратът, по който се беше свързал с тях, за да подаде сигнал срещу Пуласки, разбира се, отдавна бе изчезнал. Батерията сигурно бе отишла в някой канал; счупеният на две телефон - в друг.

Сакс пое друга задача - да издири лицата, помогнали за бяг­ството на Логан: медицински работници, един служител в мор­гата и няколко надзиратели в затвора. На Райм му изглеждаше, че са поели колосален риск. Ако бягството на Логан бъде раз­крито, кръгът на заподозрените щеше да е доста малък и те със сигурност щяха да бъдат разкрити. Все пак не беше проблем на Часовникаря, ако не бяха скрили парите от подкупа и не си бяха измислили подходящо алиби, след като са издали фалшиви ме­дицински доклади и смъртен акт, размишляваше Райм.

Човек трябва да е доста умен, ако иска да спечели няколко милиона долара противозаконно.

Един-двама бяха избягали от града, но беше въпрос на време да бъдат открити и заловени. Не беше разумно да използваш кредит­ната си карта, ако се криеш от закона. Естественият подбор дейст­ва и при престъпниците, не само при земноводните и маймуните.

Райм също имаше роля в разследването, макар че - колкото и странно да изглежда - не във връзка с анализирането на ули­ки. Той бе създал собствен хитър план.

Може би нищо нямаше да излезе, но не биваше да пропуска възможността.

Загледан през прозореца към небето - отново покрито с об­лаци, бели и сиви - той се чудеше: „Къде си? И какво замис­ляш? Защо си влязъл в „Метрополитен“? И за каква част от пла­на съм ти необходим?“

Том се показа на вратата.

-      Говорих с Рейчъл. Да тръгнем след час?

-      Добре.

Канеха се да отидат в болницата. Лон Селито бе дошъл в съзнание. Дори в това тежко състояние детективът оставаше ве­рен на себе си. Рейчъл бе казала, че първата му реакция, когато отворил очи, била да погледне корема си и да измърмори:

-      Мамка му, сигурно съм свалил петнайсет кила.