Kolekcionerut na kosti

-      Виж как ме тормози този мръсник - възропта Райм. - Дори и не подозира колко е близо до уволнението.

-      Кога да те събудя?

-      Шест и половина е идеално.

Когато Том излезе, Райм се обърна към Сакс:

-      Кажи, Сакс, обичаш ли музика?

-      Обожавам.

- Каква?

-      Стари парчета, „Мотаун“... А ти? Приличаш ми на любител на класическата музика.

-      Виждаш ли онзи вграден шкаф?

-      Този ли?

-      Не, не. Другия. Вдясно. Отвори го.

Тя го отвори и застина от удивление. Шкафът бе като малка стаичка, пълна с близо хиляда компактдиска.

-      Тук е като в музикален магазин.

-      Уредбата е на онази полица, виждаш ли я?

Сакс погали прашната черна „Хармън Кардън“.

-      Струва повече от първата ми кола. Вече не я слушам.

-      Защо?

Той не отговори на въпроса; вместо това я подкани:

-      Пусни нещо. Включена ли е? А? Добре. Избери си нещо.

След минута Сакс се измъкна от шкафа и отиде до дива­на. Леви Стъбс и „Фор топс“ запяха за любов.

От години в стаята не бе прозвучала и една нота. Райм се опита да измисли отговор на въпроса на Сакс защо е спрял да слуша музика. Не му дойде нищо на ум.

Тя разтреби папките и книгите от дивана. Разположи се и взе един екземпляр от „Сцени на престъплението“.

-      Ще ми подариш ли една?

-      Вземи десет.

-      Би ли... - Внезапно замълча.

-      Да ти напиша автограф ли? - Райм се разсмя. Сакс също. - Какво ще кажеш да ти оставя отпечатък от пръста си? Почеркът можа да се идентифицира само с осемдесет и пет процента сигурност. Но отпечатъкът - всеки специалист ще потвърди, че е мой.

Сакс зачете първата глава. Клепачите ѝ се затвориха. Тя остави книгата.

-      Би ли ми направил една услуга?

-      Каква?

-      Прочети ми нещо. Нещо от книгата си. Когато ходех­ме с Ник...

-      Какво?

-      Когато бяхме заедно, Ник много често ми четеше на глас, преди да заспим. Книги, вестници, списания... Това е едно от нещата, които най-много ми липсват.

-      Не умея да чета - призна Райм. - Звучи, сякаш чета доклад от местопрестъпление. Но имам добра памет... Как­во ще кажеш просто да ти разкажа за някое престъпле­ние?

-      Ще ми е приятно - каза тя.

Обърна се с гръб, съблече униформената си блуза, свали бронираната жилетка. Отдолу носеше намачкана фланелка и сутиен. Облече отново блузата и се излегна на дивана. Зави се, обърна се на една страна и затвори очи.

С помощта на дистанционното Райм намали осветлението.

-      Винаги съм намирал сцените на убийствата възхити­телни - започна той. - Приличат на сандъци с пиратски сък­ровища. Интересуваме се много повече къде е умрял човек, отколкото къде се е родил. Да вземем Джон Кенеди. Всяка година хиляди хора посещават Тексаската щатска библиоте­ка в Далас. Кой ще ти тръгне на поклонение в някаква си акушеро-гинекологична болница в Бостън?

Райм намести глава върху меката възглавница.

-      Отегчавам ли те?

-      Ни най-малко. Продължавай.

-      Знаеш ли на какво винаги съм се учудвал, Сакс?

-      Кажи.

-      От години ме изпълва с възхищение Калвария³³¹. Пре­ди две хиляди години. Ето на това местопрестъпление бих искал да работя. Знам какво си мислиш: „Но престъпниците са известни.“ Така ли е наистина? Знаем само какво твърдят свидетелите. Помниш ли какво ти казах: никога не се дове­рявай на свидетел. Може би написаното в Библията няма ни­що общо с истината. Къде са доказателствата? Уликите? Нокти, кръв, пот, копието, кръстът, оцетът. Отпечатъци от сандали и пръсти.

Райм леко обърна глава наляво и продължи да говори за местопрестъпления и улики, докато гърдите на Сакс започ­наха да се издигат и спускат равномерно. После, с левия си безименен пръст, натисна копчето на дистанционното и за­гаси лампите. Скоро и той заспа.

Небето започваше да просветлява...

Карол Ганц виждаше това през армираното стъкло над главата си. Пами! О, горкото... После се сети за Рон. За всич­ките си вещи. Парите, жълтата раница...

Мислеше най-вече за Пами.

Нещо я бе събудило. Какво ли?

Болката в китката? Пулсираше ужасно. Карол се изпра­ви леко...

Стаята отново се изпълни с дълбокия звук на орган и пеенето на хор.

Това я бе събудило. Музиката. Църквата не беше изос­тавена. Горе имаше хора! Карол се изсмя на себе си. Някой щеше...

Тогава си спомни за бомбата.

Надзърна иззад шкафа. Бомбата беше все още там. Пода­ваше се от ръба на масата. Изглеждаше зловещо - истинска бомба, оръжие за унищожение, не като лъскавите играчки, ко­ито гледаме по филмите. Изтъркано тиксо, изкривени жици, мътен бензин... Може би пък беше само имитация. На усилва­щата се дневна светлина не изглеждаше толкова страшно.

Музиката стана по-силна. Беше точно над нея. Скърцане и глъчка - хората ходеха по старите сухи дъски. От цепнати­ните по тавана започна да се ръси прах.

Пискливите гласове замлъкнаха по средата на куплета. И отново запяха.

Карол затропа с крака, но подът беше бетонен, стените - тухлени. Опита се да изкрещи, но звукът бе заглушен от тик­сото на устата ѝ. Репетицията продължи. Тържествената, ог­лушителна музика изпълни мазето.