Kolekcionerut na kosti

Тя взе един завой с осемдесет, гумите изсвириха, леко превключи на четвърта.

Вятърът свистеше през отворените прозорци и развява­ше косите им. Течението бе силно, но Амелия Сакс не иска­ше и да чуе за каране с вдигнати стъкла.

-      Няма да е по американски - обясни, докато стрелката на километража прехвърляше 160.

„Когато се движиш...“

Райм бе предложил да се разходят из учебния полигон на Нюйоркския полицейски департамент, но Сакс възрази, че тра­сето било за детски колички: още първия ден в академията ѝ беше писнало. Затова сега летяха по пътищата на Лонг Айланд. Бяха си измислили оправдания за пред пътната полиция и се бяха упражнили да ги рецитират, без да се запъват.

-      Има една особеност при петскоростните автомобили. Най-високата скорост не е най-бърза. Тя е за най-икономично каране. Но на мен не ми пука за икономиите.

Сакс хвана ръката на Райм и я постави върху скоростния лост.

Моторът изрева. Летяха със 190. Дървета и къщи свис­тяха отстрани с бясна скорост. Конете, които пасяха по окол­ните ливади, вдигнаха глави, учудени от профучаването на шевролета.

-      Не е ли страхотно, Райм? - изкрещя Сакс. - Човече, по-готино е от секс. По-готино от всичко.

-      Усещам вибрациите - възкликна той. - Струва ми се, че ги усещам. С пръста си.

Тя се засмя и стисна ръката му. Ha-сетне навлязоха в населени райони, по пътя се появи движение. Сакс неохотно намали. Обърна колата към неясния образ на луната, която плуваше над далечния град, почти невидим във влажния ав­густовски въздух.

-      Хайде да пробваме да вдигнем двеста и четиридесет - предложи тя.

Линкълн Райм затвори очи и се остави на вятъра, мириз­мата на прясно окосена трева и шемета на скоростта.

Нощта бе най-горещата за това лято.

От новата наблюдателница на Линкълн Райм се виждаха влюбените двойки по пейките, тичащите за здраве, семейства­та, събрани около скарите за пикник като оцелели войници след някоя средновековна битка. Няколко собственици на кучета, които не бяха имали търпение да изчакат времето да се захла­ди, правеха принудителните си разходки с пликчета в ръка.

Том бе пуснал един диск - елегичното „Ададжо за струнен оркестър“ на Самюел Барбър. Но Райм изпръхтя подиграва­телно, обяви музиката за банална и поиска да слуша Гершуин.

Амелия Сакс влезе в стаята. Видя, че Райм гледа през прозореца.

-      Какво виждаш?

-      На хората им е горещо.

-      А птиците? Соколите?

-      А, и те са тук.

-      И на тях ли им е горещо?

Райм погледна мъжкия.

-      Не мисля. Струва ми се, че са някак над тези неща.

Сакс остави чантата си до крака на масата и извади бу­тилка луксозен коняк. Райм й бе предложил да допият уис­кито, но тя настоя да купи друго. Постави бутилката до хап­четата и найлоновия плик. Приличаше на опитна домаки­ня, която току-що се е върнала от пазар и бърза да приготви вечеря.

Бе донесла и лед, по заръка на Райм. Той си беше спом­нил думите на Бъргър, че когато наденеш плика, става горе­що. Сакс отвори бутилката „Курвоазие“, наля си, напълни му чашата и пъхна сламката в устата му.

-      Къде е Том?

-      Излезе.

-      Знае ли?

- Да.

Двамата отпиха от чашите си.

-      Да предам ли нещо на жена ти?

Райм се замисли. Хората може да се познават от десети­летия, да разговарят, да спорят и да се карат, да споделят желания, тревоги, болки... Но сега Райм си даде сметка, че през последните три дни е опознал повече Амелия Сакс, от­колкото Блейн за почти десет години,

-      Не - отвърна той. - Изпратих ѝ имейл. Кратка равнос­метка на времето, прекарано заедно.

Отпи още коняк. Лекото щипене по небцето му отслабна.

Сакс се наведе и чукна с чашата си неговата.

-      Спестил съм малко пари - започна Райм. - Давам го­ляма част на Блейн и на Том. Искам...

Сакс го прекъсна с целувка по челото.

Хапчетата леко изтракаха в дланта ѝ.

Незнайно защо Райм започна да си мисли: „Цветен тест на Дили-Копани. Разтворете неизвестното вещество в еднопроцентов метанолов разтвор на кобалтов ацетат. Прибавете петпроцентов метанолов разтвор на изопропиламин. Ако из­следваното вещество е барбитурат, сместа ще придобие кра­сив синьо-виолетов цвят.“

-      Как да го направя? - попита тя, като погледна хапче­тата. - Наистина не знам.

-      Сипи ги в коняка.

Сакс ги пусна в чашата му. Хапчетата се разтвориха много бързо.

„Колко са нетрайни. Като сънищата, които причиня­ват...“

Сакс разбърка сместа със сламката. Той погледна раз­кървавените ѝ пръсти. Дори за това не изпитваше съжале­ние. Неговата нощ бе настъпила - нощ на триумф.

Линкълн Райм неусетно си спомни детството си в мал­кото илинойско градче. Винаги се мръщеше на млякото и за да го накара да пие, майка му носеше различни ароматизира­ни сламки. С аромат на ягода, на шоколад. Не беше се сещал за тях досега. Много находчиво решение от страна на майка му. След това винаги с нетърпение чакаше следобедната си порция мляко.

Сакс приближи сламката до устата му. Райм я лапна. Тя постави ръка на рамото му.

„Светлина или мрак, музика или тишина, сънища или безпаметен покой? Какво ме очаква?“