Kolekcionerut na kosti

Стантън пропълзя до масата и успя да грабне ножа си. Заби го в Райм. Веднъж, два пъти. Но успяваше да уцели са­мо ръцете и краката на криминолога. А тялото на Линкълн Райм бе имунизирано за болката.

Челюстите стиснаха още по-силно - като менгеме - и виковете на Стантън секнаха с прекъсването на трахеята му. Заби ножа дълбоко в ръката на Райм. Острието опря в кост­та. Стантън започна да го издърпва, за да нанесе нов удар, но тялото му се сгърчи внезапно, веднъж, после - пак, и извед­нъж застина неподвижно.

Трупът се отпусна на пода, като повлече Райм след себе си. Главата на криминолога издрънча в дъбовия паркет. Въп­реки това Райм не отпусна захапката си. Продължи да дъвче врата на жертвата си, да тръска глава, да разкъсва плътта като гладен лъв, освирепял от вкуса на кръв и безграничното удоволствие от улавянето на плячката.

Част пета

КОГАТО СЕ ДВИЖИШ, НЕ МОГАТ ДА ТЕ ХВАНАТ

Дългът на лекаря е не просто да удължава живота, а

да спира страданията.

Д-р Джак Кеворкян

37.

Понеделник, 19:15 - понеделник, 22:00

Слънцето вече залязваше, когато Амелия Сакс влезе у Райм.

Вече не беше с късите панталонки. Не бе облечена и в униформа. Носеше дънки и тъмнозелена блуза. По красиво­то ѝ лице личаха няколко драскотини, които Райм не си спом­няше да е виждал досега, но като се имат предвид наскорошните събития, наличието им не го учуди.

Замалко не стъпи в петното от кръвта на Полинг и Стан­тън. То бе посипано с белина (след смъртта на убиеца разследва­нето бе станало безсмислено), но розовият цвят все още личеше.

Сакс кимна студено на доктор Бъргър, който стоеше до прозореца със соколите, с неразделния си куфар.

-      Значи най-сетне го хвана - каза гя и кимна към кърва­вото петно.

-      Да - отвърна Райм. - Край с него.

-      Съвсем сам ли?

-      Не бих казал, че борбата беше равностойна. Едва се въздържах да не го разкъсам.

Отвън отслабващите, алени слънчеви лъчи озаряваха вър­ховете на дърветата и покривите на елегантните сгради, нареде­ни като войници по Пето авеню на отсрещната страна на парка.

-      С Линкълн тъкмо си приказвахме - каза Бъргър.

-      Така ли?

Настъпи неловко мълчание.

-      Амелия - започна Райм, - ще направя, както бях решил.

-      Разбирам.

Сочните ѝ устни, загрозени от късите шевове, се свиха леко:

-      Знаеш ли, мразя да се обръщаш към мен на малко име. Наистина ми е неприятно.

Как да ѝ обясни, че тя е основната причина да сложи край на живота си? Като се събуди тази сутрин в едно легло с нея, той си даде сметка, че скоро тя ще стане, ще се обле­че и ще се гмурне в друг живот, в нормалния си живот. Лю­бовта им бе обречена (ако изобщо можеше да става дума за любов). Скоро тя щеше да срещне друг Ник и да се влюби в него. Случай 823 бе приключил и без това свързващо звено съдбите им неизбежно щяха да поемат в различни посоки.

О, Стантън бе много по-хитър, отколкото бе предпола­гал. Наистина успя да върне Райм в истинския живот, да го накара да го заобича отново.

„Излъгах те, Сакс. Понякога човек не може да забрави мъртвите. Понякога трябва просто да ги последваш...“

Със стиснати юмруци Сакс се приближи до прозореца:

-      Бях решила да измисля унищожителен аргумент и да те разубедя. Нали се сещаш, нещо наистина зашеметя­ващо. Но не успях. Мога само да ти кажа: не искам да го правиш.

-      Сделката си е сделка, Сакс.

Тя погледна Бъргър.

-      По дяволите, Райм!

Приближи се до леглото, приклекна, постави ръка на ра­мото му, погали го по главата:

-      Би ли ми направил една последна услуга?

-      Каква?

-      Изчакай още няколко часа.

-      Няма да си променя решението.

-      Добре. Изчакай само два часа. Искам преди това да направиш нещо.

Райм погледна Бъргър, който каза:

-      Не мога да чакам повече, Линкълн. Самолетът... Ако решиш да изчакаш още една седмица, ще дойда тогава.

-      Няма проблем, докторе - каза Сакс. - Аз ще му по­могна вместо вас.

-      Вие ли?

Тя кимна неохотно:

- Да.

Това не ѝ бе присъщо. На Райм му беше съвсем ясно. Погледна сините ѝ очи, които, макар и пълни със сълзи, бяха съвършено ясни.

-      Когато бях... - започна тя - когато той ме заравяше, не можех да мръдна. Нито сантиметър. За миг ми се прииска да съм мъртва. Всичко да свърши, веднъж завинаги. И разб­рах какво изпитваш.

Райм кимна бавно, обърна се към Бъргър:

-      Няма проблем, докторе. Бихте ли оставили само... ка­къв е евфемизмът за тези неща?

-      Какво ще кажете за „принадлежности“?

-      Оставете ги на масата.

-      Сигурна ли сте? - обърна се Бъргър към Сакс.

Тя отново кимна.

Лекарят остави хапчетата, брендито и плика на нощната масичка. След това зарови из куфарчето си.

-      Нямам гумена лента. За плика.

Сакс погледна обувките си.

-      Няма проблем. Аз имам.

Бъргър пристъпи към леглото и постави ръка върху ра­мото на Райм.

-      Желая ти спокойно възнасяне.

-      „Възнасяне“ ли?

Лекарят излезе. Райм се обърна към Сакс:

-      Сега какво искаш да направя?