Kolekcionerut na kosti

-      Господи, още помня първия път, когато те видях. Мръс­ник! Та ти си беше вече мъртъв. Разбрах какво трябва да направя - да те накарам да поискаш да живееш. Трябваше да намеря нещо, заради което животът би имал смисъл за теб.

Значи не е имало значение кого отвлича.

-      Не те е било грижа дали жертвите ще оцелеят, или не.

-      Разбира се, че не. Исках само да те накарам да се опи­таш да ги спасиш.

-      А възелът? - попита Райм, като погледна въжето, ко­ето висеше на стената. - Хирургически ли е?

Тейлър кимна.

-      Разбира се - каза Райм. - А белегът на пръста ти?

Тейлър се намръщи:

-      На пръста ли? Как си разбрал... От врата ѝ! Снел си отпечатъка от врата на Хана. Знаех, че е възможно. Не по­мислих. - Той се ядоса на себе си. - Счупих една чаша в биб­лиотеката на психиатрията. За да си прережа вените. Стис­ках я, докато не се счупи.

Ядосано поглади белега с левия си- показалец.

-      Смъртта на жена ти и децата ти - беше нещастен слу­чай. Ужасна случайност. Но не бе нарочно. Беше грешка. Много съжалявам.

-      Помниш ли какво си писал?... В предговора на учеб­ника си. - Стантън цитира: „Криминологът знае, че всяко действие води до някакви последствия. Присъствието на прес­тъпника променя, дори съвсем слабо, мястото на всяко прес­тъпление. Благодарение на това успяваме да открием прес­тъпниците и да постигнем възмездие.“

Стантън хвана Райм за косата и дръпна рязко главата му назад. На сантиметри от лицето си. Райм усети дъха на лу­дия, забеляза капките пот по сивкавата му кожа.

-      Е, аз съм последствието от твоите действия.

-      И какво ще направиш? Убий ме, така само ще ме об­лекчиш.

-      О, няма да те убия. Не толкова бързо.

Стантън пусна косата на Райм и отстъпи.

-      Знаеш ли какво ще направя? - прошепна той. - Ще убия добрия доктор Бъргър. Но не както той убива. О, никакви прис­пивателни за него, никакво бренди. Ще видим дали му харесва смъртта по добрия стар начин. После - приятеля ти Селито. А полицайката Сакс? Нея също. Миналия път има късмет. Но сега няма да ѝ се размине. Ще ѝ спретнем още едно погребение. А, разбира се. И Том. Ще умре тук, пред очите ти. Ще го обеля до кокал... Внимателно, бавно. Защо да не се заемем с него вед­нага? Като се прибере от пазар.

-      Сгреших, признавам. Гре... - Райм се закашля. Про­чисти гърлото си, затаи дъх. - Грешката е моя. Прави какво­то искаш с мен.

-      Не, всички сте виновни. Вие...

-      Моля те! Не можеш...

Райм отново се закашля. Обърна се внезапно, сякаш да повърне, но се овладя.

Стантън го погледна загрижено.

-      Не им прави нищо. Съгласен съм на...

Паралитикът замлъкна. Изви врата си назад, очите му се изцъклиха.

Линкълн Райм престана да диша. Започна да мята глава, раменете му се загърчиха. Сухожилията на шията му се изоп­наха като корабни въжета.

-      Райм! - изкрещя Стантън.

Паралитикът потрепна, от устата му потече пяна, потре­пери още веднъж, като че цялото му парализирано тяло се разтресе. Главата му се отпусна. От крайчеца на устата му потече струйка кръв.

-      Не! - изкрещя Стантън; натисна с длани гърдите на Райм. - Не умирай!

Лекарят вдигна клепачите на Райм, но под тях откри са­мо бяло.

Стантън отвори чантата с лекарства на Том и приготви спринцовка. Вкара лекарството под кожата на умиращия. Хвърли възглавницата настрани и изпъна тялото на Райм. Из­ви назад главата, избърса устните му, постави устата си върху тази на паралитика и силно издиша в безжизнените дробове.

-      Не! - беснееше Стантън. - Няма да те оставя да ум­реш! Не можеш!

Никаква реакция.

Стантън отново погледна безизразните очи.

-      Хайде! Хайде!

Ново вдишване. Няколко натискания на неподвижните гърди.

Отстъпи, вцепенен от ужас, гледаше, гледаше как Райм умира пред очите му.

След това се наведе и издиша за последен път в устата на паралитика.

Извърна глава, допря ухо до гърдите на Райм и се заслу­ша в слабото дишане. Изведнъж парализираният вдигна гла­ва и с бързината на змия впи зъби във врата на лекаря; прег­риза сънната артерия и захапа част от гръбначния стълб. „До...“

Стантън извика и се строполи назад, като повлече Райм върху себе си. Двамата се търколиха на пода. Горещата кръв изпълни устата на Райм.

„... кокал.“

Дробовете му, убийствените му дробове вече бяха оста­нали без въздух цяла минута, но Райм не пожела да отхлаби захапката си, за да вдиша. Бе забравил и болката от вътреш­ната страна на бузата, където се беше ухапал, за да изплюе кръв и да симулира дизрефлексия. Изръмжа от ярост - пред очите му се появи Амелия Сакс, заровена под земята; пара­та, която обгръща тялото на Ти Джей Колфакс - и разтръска глава. Хрущяли и кости запукаха между зъбите му.

Стантън извика отново. Започна да удря Райм по гърди­те, да рита, за да се освободи от чудовището, впило се жадно във врата му.

Но хватката на Райм бе желязна. Като че силата от всич­ки мускули на тялото му, които бяха функционирали някога, сега се беше събрала в челюстта.