Kolekcionerut na kosti

-      Използвай въображението си. Господ затова ни е на­дарил с него. Значи, ти си убиецът. Завързал си жертвата и си ѝ запушил устата. Довел си я в тази стая. Завързал си я за тръбата. Тя е уплашена. Това ти доставя удоволствие.

-      Откъде знаеш, че му е доставяло удоволствие?

-      На теб ще ти доставя удоволствие. Не на него. Откъ де знам ли? Никой няма да си даде такъв труд, ако не се забавлява. Добре познаваш помещението. Идвал си и друг път тук.

-      Защо мислиш така?

-      Проверил си го предварително, т ърсил си усамотено място с изпускателен клапан от парната мрежа. Оттук си взел и уликите, които си подхвърлил на мястото на пре­дишното убийство.

Равномерният му тих глас започна да я хипнотизира; тя съвсем забрави, че тялото му е парализирано.

-      Добре.

-      Вдигаш предпазителя на клапана. Какво си мислиш?

-      Не знам. Искам да свършвам. Да се махам.

Но едва произнесе думите, и си помисли: „Грешиш.“ Не се изненада, когато Райм цъкна с език:

-      Наистина ли?

-      Не. Искам да остана още малко.

- Да! Мисля, че точно това искаш. Представяш си как ще я свари парата. Какво друго чувстваш?

-      Аз...

В ума ѝ се промъкна неясна мисъл. Представи си как жената се мъчи да се освободи. Видя нещо друго... някого другиго. Него. Извършител 823.Но какво за него? Малко ѝ оставаше да си го представи. Какво... какво? Внезапно ми­сълта се стопи. Изчезна.

-      Не знам - прошепна Сакс.

-      Бързаш ли, или си спокойна?

-      Бързам. Трябва да се махам. Ченгетата може да прис­тигнат всеки момент. Но все пак...

-      Какво?

-      Шшшт - заповяда тя.

Отново огледа стаята, търсейки нещо, което да възкре­си изчезналата мисъл.

Стаята започна да се люлее, черна, непрогледна тъмни­на. Тъмни петна и далечни, бледи светлини. „Господи, не ис­кам да припадам!“

Може би той...

Ето! Това е. Сакс проследи пътя на тръбата. В един тъ­мен ъгъл на помещението имаше друг парен клапан. Там бе по-подходящо скривалище за жертвата - ако влезе някой, не би я забелязал откъм вратата. И другият клапан имаше само четири болта, не осем като използвания.

Защо не беше вързал жертвата там?

Сакс разбра.

-      Той не ще... не искам да си тръгна толкова скоро, за­щото искам да погледам жената.

-      Защо мислиш така? - повтори Райм собствения ѝ въп­рос отпреди няколко минути.

-      Има друга тръба, за която мога да я завържа, но изб­рах тази в средата на стаята.

-      Така че да можеш да я наблюдаваш?

-      Да.

-      Защо?

-      Може би за да съм сигурна, че не може да се измък­не. Може би за да се уверя, че устата ѝ е добре запушена... Не знам.

-      Добре, Амелия. Но какъв смисъл има това? С какво може да ни послужи този факт?

Сакс огледа помещението, за да намери най-доброто мяс­то, откъдето убиецът може да гледа жертвата, без тя да го забележи. Най-подходящо ѝ се стори пространството между два големи варела.

-      Да! - възкликна тя, като огледа пода. - Бил е тук. Тук също е мел.

Огледа мястото под зелената светлина на „Полилайт“-а.

-      Няма отпечатъци - отбеляза с разочарование.

Но когато вдигна прожектора, за да го изгаси, върху еди­ния от варелите светна някакво петно.

-      Открих отпечатък! - заяви Сакс.

-      Отпечатък ли?

-      Можеш да наблюдаваш най-добре момичето, ако се облегнеш върху един от варелите. Това е направил и уби­ецът, сигурна съм. Само че е много странен, Линкълн... Изк­ривен е. Ръката му.

Тя потръпна от гледката на чудовищния отпечатък.

-      В куфара има аерозолна бутилка с надпис ДФО. Съ­държа флуоресциращо багрило. Напръскай отпечатъка, осве­ти го с „Полилайт “-а и го снимай.

Тя извърши всичко. Райм продължи:

-      Сега изсмучи земята с прахосмукачката „Дъстбъст “. Ако имаме късмет, може да му е паднал някакъв косъм или парченце нокът, докато се е чесал или си е гризал ноктите.

„Моите лоши навици“ - помисли си Сакс.