Kolekcionerut na kosti

Гърлото ѝ се сви от миризмата. Сакс се помъчи да по­тисне рефлекса за повръщане. Двамата с лекаря се приближиха по заобиколен път към тръбата. Той се наведе безст­растно и опипа врата на жената. Поклати глава.

-      Амелия?

Вторият труп, с който се сблъскваше в кариерата си. Два за един ден.

-      Мъртва е - заяви лекарят.

Сакс кимна и заговори в микрофона:

-      Жертвата е мъртва.

-      Сварена ли? - попита Райм.

-      Явно.

-      Завързана за стената?

-      За една тръба. С белезници, ръцете зад гърба. Крака­та са вързани с въже. Устата - запушена с тиксо. Отворил е клапана за изпускане на парата. На по-малко от метър от нея. Господи!

-      Оттеглете се с лекаря по същия път, по който дой­дохте. Към вратата. Внимавайте къде стъпвате!

Сакс се отдалечи, без да сваля поглед от трупа. Как мо­же човешката кожа да е толкова червена? Като сварен рак.

-      Добре, Амелия. Започвай търсенето. Отвори куфара.

Тя не отговори. Продължи да гледа група.

-      Амелия, до вратата ли си?... Амелия?

-      Какво?! - изкрещя тя.

-      При вратата ли си?

Гласът му бе толкова спокоен, толкова различен от прес­торения умолителен глас на паралитика, когото бе видяла преди. Спокоен... и още нещо. Не можеше да разбере какво.

-      Да, до вратата съм. Това е лудост.

-      Напълно ненормална работа - съгласи се той. - Отво­ри ли куфара?

Тя вдигна капака и погледна вътре. Клещи и пинсети, огледало със сгъваема дръжка, памук, готатори, пипети, шпатули, скалпели... - „За какво е всичко това?“ - ... марля, пли­кове, филтри, четки, ножици, найлонови и хартиени торбич­ки, метални чаши, шишенца с пет процентна азотна кисели­на, нинхидрин, силикон, йод, реактиви за проявяване на от­печатъци.

Невъзможно.

-      Повярвайте ми, детективе. Наистина нищо не разби­рам от криминология.

Отново се вторачи в трупа. От върха на обеления нос висеше капчица вода. Нещо бяло - сигурно кост - се показ­ваше от едната буза. Лицето бе изкривено от болка. Също като при жертвата сутринта.

-      Имам ти доверие, Амелия. И така, отвори ли куфара?

Райм говореше спокойно и... Да. Точно това се усещаше в тона му. Съблазнително. Звучеше, сякаш шепнеше любов­ни слова.

„Мразя го - помисли си Сакс. - Не е хубаво да мразиш един инвалид. Но аз наистина го мразя.“

-      В мазето си, нали?

-      Тъй вярно, сър.

-      Слушай, говори ми на „ти“. Докато това свърши, ще имаме време добре да се опознаем.

„Дано да свърши по-бързо.“

-      В куфара има няколко гумени ленти, ако не се лъжа.

-      Да, виждам ги.

-      Сложи си ги на обувките. Ако объркаш следите от стъпки, ще знаеш кои са твоите.

-      Готово.

-      Вземи няколко пликчета за улики. Сложи по десетина във всеки джоб. Можеш ли да ядеш с китайски пръчици?

-      Моля?

-      Живееш в града, нали? Дори минаваш по „Мот стрийт“. Знаеш ли ресторанта „Генерал Тсао“? Студени спа­гети със сусамен сос.

При споменаването на храна стомахът ѝ се разбунтува. Опита се да не гледа към мъртвата жена.

-      Умея да си служа с китайски пръчици - каза Сакс с леден глас.

-      Погледни в куфара. Трябва да са там. Стоят от вре­мето, когато аз водех разследвания.

-      Не виждам,

- Добре, намери тогава два молива. Сложи и тях в джо­бовете си. Сега можеш да започнеш обхождането. Да огле­даш всеки сантиметър. Готова ли си?

- Да.

-      Кажи ми първо какво виждаш.

-      Голямо помещение. Може би шест на десет. Пълно с ръждясали тръби. Напукан бетонен под. Тухлени стени. Плесен.

-      Някакви сандъци? Някакви предмети по пода?

-      Не, празно е. Само тръби, варели и един котел. Ето го и пясъкът, черупките. Изсипали са се от една дупка в стена­та. Има и нещо сиво...

-      Нещо ли? Не познавам тази дума. Какво „нещо“?

За миг я обхвана гняв. Опита се да се успокои и каза:

-      Азбест, но не на влакна като тази сутрин, а на измач­кани листове.

-      Добре. Започвай да търсиш отпечатъци и уликите, които ни е оставил.

-      Мислиш ли, че пак е оставил улики?