Kolekcionerut na kosti

-      Къде е това „тук“, Амелия? Ти си моите крака и очи, не забравяй.

-      При един от дървените стълбове. Като онзи, за който бе завързана жертвата. На около пет метра от него.

-      Значи може да е стоял до него. Илга ли някакви отпе­чатъци?

Сакс го напръска с нинхидрин и го освети.

-      Не, но мирише много силно.

-      Откърти парченце от стълба, оттам, където ми­ризмата е най-силна. Има един инструмент в куфара. Черен. Портативна бормашина. Вземи бургията за събиране на проби - прилича на обикновените, но е куха - и я монтирай. Има едно ключе...

-      Знам, работила съм с бормашина.

-      Я виж ти!

Сакс откърти парченце от стълба с бормашината. Из­бърса потта от челото си.

-      В найлон ли да го прибера?

Райм отговори утвърдително.

На Сакс започна да ѝ прилошава, наведе глава и си пое дълбоко-въздух. „Много е задушно тук.“

-      Има ли нещо друго? - осведоми се Райм.

-      Не виждам друго.

-      Браво, Амелия! Идвай и донеси съкровищата си.

16.

-      Внимавай! - изкрещя Райм.

-      Специалист съм в тази дейност.

-      Ново ли е, или старо?

-      Шшшт.

-      За Бога, Том. Ножчето старо ли е, или ново?

-      Не дишай... Готово. Гладко като бебешко дупе.

Процедурата не бе криминологична, а козметична.

Първото бръснене на Райм за седмицата. Том бе измил и сресал и косата му.

Преди половин час, докато чакаха Сакс и новите улики, Райм отпрати Купър от стаята. Не искаше да присъства, до­като Том завира катетъра в пикочния му мехур. След като свърши с процедурата, болногледачът огледа критично ра­ботодателя си.

-      На нищо не приличаш. Даваш ли си сметка?

-      И какво от това? Не ме интересува.

Но изведнъж си даде сметка, че го интересува.

-      Какво ще кажеш за едно бръснене? - предложи мла­дежът.

-      Няма да има време.

Всъщност Райм се опасяваше, че ако доктор Бъргър го види така нагизден, няма да иска да му помогне в самоубий­ството. Разрошеният пациент бе по-подходящ.

-      И да те измия.

-      Не.

-      Спретни се малко за пред хората, Линкълн.

Накрая Райм склони:

-      Добре.

-      И да сменим тази пижама, какво ще кажеш?

-      Че какво ѝ има?

Това също означаваше съгласие.

Сега, вчесан и обръснат, облечен с джинси и бяла риза, Райм се правеше, че не обръща внимание на образа си в ог­ледалото, което болногледачът държеше пред него.

-      Махни го.

-      Забележително подобрение.

Линкълн Райм изпръхтя подигравателно.

-      Ще се разходя, докато се върнат - обяви той и отпусна глава върху възглавницата.

Мел Купър го изгледа озадачено.

-      В главата си - поясни Том.

-      В главата ли?

-      Представям си, че се разхождам - продължи Райм.

-      Ама че фокус - възхити се Купър.

-      Мога да се разходя из всеки квартал, без да рискувам да ме нападнат бандити. Да обиколя някоя планина, без да се уморя. Да изкача Еверест, ако поискам. Да погледам витри­ните по Пето авеню. Разбира се, не е задължително нещата, които видя, да са там в действителност. Но какво от това? Звездите също не са там, където ги виждаме.

-      Става по-трудно - оплака се Селито.

-      Не е сигурно - отвърна му Райм.

Селито, Банкс и Сакс току-що се бяха върнали от стария обор.

-      Бельо, луната и листо - песимистично каза Банкс. - Не е като карта на пътищата.

-      И пръст - напомни Райм за любимата си улика.

-      Имаш ли някаква представа какво означават? - попи­та Селито.

-      Още не.

-      Къде е Полинг? - промърмори детективът. - Още не ми се е обадил.

-      Не съм го виждал.

На вратата се появи нов силует.

-      Ето ме, от плът и кръв - изпя новодошлият с мекия си баритон.

Райм кимна на високия слаб мъж да влезе. Изглеждаше мрачен, но по лицето му неочаквано се разля топла усмивка. Тед Добинс представляваше целия личен състав на Психоло­гическия отдел на нюйоркската полиция. Беше преминал обу­чение в Куонтико заедно със бихевиористите на ФБР и има­ше дипломи по криминология и психология.

Обичаше да слуша опера и да гледа футбол. Когато излезе от кома след нещастния случай, Линкълн Райм бе заварил Добинс да слуша „Аида“ на уокмен до леглото му. През следващи­те три часа той проведе първата консултация на паралитика.

-      Добре, я да си спомня какво пише в дебелите книги за хора, които не вдигат телефона, когато ги търсят.

-      Прави ми психоанализа после, Тери. Чу ли за нашия убиец?

-      Малко - отвърна Добинс и огледа Райм от глава до пети. Не беше завършил медицина, но имаше завидни позна­ния по психология. - Добре ли си, Линкълн? Изглеждаш мал­ко възбуден.

-      Поработих малко повече от необходимото днес. А ед­но време дори не дремвах. Да знаеш какъв мързеливец съм станал.