Kolekcionerut na kosti

-      Ще ти покаже откъде са минали. Ще ти каже къде е стоял.

-      Трябва да я откарат в спешното отделение. Загубила е много кръв.

Райм се замисли. После каза спокойно:

-      Помоли я все пак.

Но безгрижието му беше престорено, личеше му, че е готов да избухне. Сакс разбра, че Райм не е свикнал да се съобразява с хората. Преследваше само своето.

Той настоя:

-      Само да влезете заедно.

„Майната ти, Линкълн Райм!“

-      Виж...

-      Знам, важно е.

Райм не каза нищо.

Сакс погледна Монеле. После чу нечий глас, не, своя глас, да казва:

-      Ще вляза вътре да потърся улики. Бихте ли дошли с мен?

Очите на момичето се свиха като цепки. Рукнаха сълзи.

-      Не, не, не! Не искам. Bitte nicht, oh, bitte nicht...

Сакс кимна, стисна момичето за ръката. Понечи да за­говори в микрофона, готова за реакцията на Райм, но остана изненадана, като го чу да казва:

- Добре, Амелия. Зарежи това. Попитай я какво е ста­нало, като са дошли.

Момичето обясни как го е ритнала и е избягала в един съседен тунел.

-      Ритнах го отново - каза тя е леко задоволство. - Изри­тах му ръкавицата. Той се ядоса и почна да ме души. Той...

-      Без ръкавица ли? - изкрещя Райм.

Сакс повтори въпроса.

-      Да - отвърна Монеле.

-      Отпечатъци, чудесно! - изкрещя развълнувано Райм. - Кога е станало? Преди колко време?

Монеле смяташе, че преди час и половина.

-      По дяволите - измърмори Райм. - Отпечатъците вър­ху жива кожа се задържат един час, в най-добрия случай де­ветдесет минути. Умееш ли да сваляш отпечатъци от ко­жа, Амелия?

-      Никога не съм го правила.

-      Добре, сега ще го направиш. Побързай! В куфара има пакет с надпис „Кромкот“. Извади едно листче.

Сакс намери пакет еластични листчета с размер 12 на 18 сантиметра, подобни на фотографска хартия.

-      Намерих ги. Да поръся ли врата ѝ с прах за отпечатъци?

-      Не. Само долепи листчето с лъскавата страна към кожата, там, където смята, че я е стискал. Задръж така три секунди.

Сакс го направи, докато Монеле стоически гледаше в небето. После, по нареждане на Райм, поръси листчето с фи­на металическа пудра.

-      Е? - попита нетърпеливо Райм.

-      Не е добър. Виждат се очертанията на пръст, но не и ивиците. Да го хвърля ли?

-      Никога не хвърляй нищо от местопрестъплението, Сакс - каза строго Райм. - Ще ми го донесеш. Искам да го видя.

-      Още нещо, което щях да забравя - каза Монеле. - Той ме опипа.

-      Искате да кажете, че ви е насилил? - попита внима­телно Сакс. - Изнасили ли ви?

-      Не, не. Не в сексуалния смисъл. Опипа рамото ми, лицето, зад ухото. Лакътя. Стискаше. Не знам защо.

-      Чу ли, Линкълн? Опипал я. Но не изглежда да е искал да я изнасилва.

-      Да.

-      Und... И още нещо. Знаеше немски. Немного добре. Като че само го е учил в училище. И ме нарече Хана.

-      Как я нарекъл?

-      Хана - повтори Сакс в микрофона. - Знаете ли защо?

-      Не. Но само така ме наричаше. Като че името му ха­ресваше.

-      Чу ли това, Линкълн?

-      Да. Сега да се заемем със сцената. Няма време.

Когато Сакс стана, Монеле внезапно протегна ръка и я хвана за китката.

-      Госпожице... Закс. Немкиня ли сте?

Сакс се усмихна:

-      Някой от прадедите ми...

Монеле кимна. Притисна дланта на Сакс към бузата си:

-      Vielen Dank. Много благодаря, госпожице Закс. Danke schun.

15.

Трите крушки на халогенния прожектор обляха мрачния тунел в призрачна бяла светлина.

Сама на местопрестъплението, Сакс задържа погледа си върху пода. Нещо се беше променило. Какво ли?

Отново извади пистолета и се сниши до земята. Прокрадна се до един близък стълб.

-      Той е тук - прошепна в микрофона.

-      Какво?!

-      Върнал се е. Бях убила няколко плъха. Изчезнали са.

От слушалките долетя смехът на Райм.

-      Какво толкова смешно има?

-      Не, Амелия. Събратята им са отмъкнали труповете.

-      Събратята им ли?