Kolekcionerut na kosti

-      Полинг идвал ли е?

-      Не съм го виждала. Може да е у Линкълн.

-      Не е, преди малко звънях. Трябва да иде в кметството.

-      Какво има?

Селито понижи глас, лицето му се изкриви:

-      Подслушали са ни, честотата ни уж беше секретна. Но онези проклети репортери имат някакво подслушвателно уст­ройство. Чули са, че сме се забавили, преди да я измъкнем.

Кимна към момичето.

-      Ами това е самата истина - отвърна рязко Сакс. - Райм наредил на хората от СБР да ме изчакат.

Детективът примигна.

-      Надявам се да нямаш тези думи на касетка. Трябва ни Полинг, за да опровергае обвиненията. Разпита ли я вече?

-      Не. Тъкмо смятах да се заема.

С известно съжаление Сакс отново включи радиостан­цията, за да чуе разтревожения глас на Райм:

- ... чуваш ли? Тази проклетия не...

-      Чувам те - каза Сакс със студен глас.

-      Какво стана?

-      Смущение във връзката, предполагам. При жертвата съм.

Момичето примигна при тази размяна на реплики. Сакс ѝ се усмихна:

-      Не си говоря сама. - Показа микрофона. - Това е главното управление. Как се казвате?

-      Монеле. Монеле Гегнер.

Момичето погледна нахапаната си ръка, отмести една превръзка и се загледа в раната.

-      Разпитай я по-бързо - настоя Райм, - после се заеми със сцената.

Сакс закри микрофона с ръка и прошепна на Селито:

-      Този човек е отвратителен, сър.

-      Не му обръщайте внимание, полицай.

-      Амелия! - излая Райм. - Отговори ми!

-      Нали я разпитваме!

-      Бихте ли ни описали какво се случи? - попита Селито. Монеле започна да разказва, несвързано, как била в пе­ралното помещение на общежитието в Ийст Вилидж. Как той се криел, дебнел я.

-      Какво общежитие? - попита Селито.

-      „Дойче хаус“. Там живеят най-вече имигранти от Германия и студенти.

-      Какво стана после?

Сакс отбеляза, че Селито, макар и по-рязък и недодялан от Райм, бе по-състрадателен.

-      Напъха ме в багажника на някаква кола и ме докара тук.

- Успяхте ли да видите лицето му?

Момичето затвори очи. Сакс повтори въпроса и Монеле каза, че не го е видяла; носел, както предполагаше Райм, тъм­носиня маска за ски.

-      Und ръкавици.

-      Опишете ги.

Били тъмни, не помнеше цвета.

-      Нещо необичайно? В престъпника.

-      Не. Беше бял. Това видях със сигурност.

-      Видяхте ли номера на таксито? - попита Селито.

-      Was²⁴¹?

-      Видяхте ли...

-      Das Nummernschild - извика на немски Райм.

Сакс подскочи. „Откъде знае и немски?“ Повтори дума­та на момичето, но то поклати глава.

-      Това го разбирам. Но защо казахте „такси“?

-      Похитителят не караше ли жълто такси?

-      Такси ли? Nein. Не. Караше обикновена кола.

-      Чуваш ли, Линкълн?

-      Да. Нашият човек си е намерил ново возило. И я е затворил в багажника, значи не е комби.

Сакс повтори думите му. Момичето кимна:

-      Седан.

-      Помните ли цвета? - продължи Селито.

-      Светла, струва ми се. Може би сребриста или сива. Или такава, нали знаете, как се казва? Светлокафява.

-      Бежова?

Тя кимна.

-      Може би бежова - повтори Сакс в микрофона.

- Имаше ли нещо в багажника? - попита Селито. - Как­вото и да е. Инструменти, дрехи, чанти?

Монеле каза, че бил празен.

-      На какво миришеше? - обади се Райм. - В багажника.

Сакс предаде въпроса.

-      Не знам.

-      На бензин, на масло?

-      Не. Миришеше... на чисто.

-      Значи може би е нова кола - заключи Райм.

Монеле за момент избухна в сълзи. После тръсна глава.

Сакс я хвана за ръката. Момичето продължи:

-      Пътувахме дълго време. Стори ми се дълго.

-      Всичко е наред - успокои я Сакс.

Гласът на Райм я стресна:

-      Накарай я да се съблече.

-      Какво?

-      Да си свали дрехите.

-      Няма.

-      Накарай лекаря да ѝ даде болничен халат. Трябват ни дрехите ѝ, Амелия!

-      Но - прошепна Сакс, - тя плаче.

-      Моля те. Много е важно.

Селито кимна и Сакс със свито сърце обясни на момичето за дрехите. Остана изненадана, когато Монеле кимна. Оказа се, че и тя иска час по-скоро да се отърве от кървавите парцали. Селито дискретно се оттегли, за да поговори с Бо Хауман. Мо­неле облече болничната дреха, а един от полицаите я загърна със сакото си. Сакс прибра дънките и фланелките в пликове.

-      Готово - докладва по радиото.

- Накарай я да обходи местопрестъплението заедно с теб.

-      Какво?

- Но не я пускай пред себе си, за да не унищожи някоя улика.

Сакс погледна младата жена, свита върху носилката меж­ду две коли на „Бърза помощ“..

-      Не е в състояние. Той я е намушкал с нож. До кокал. За да привлече плъховете с кръвта.

-      Може ли да се движи?

-      Вероятно. Но нали знаеш какво е преживяла?