Kolekcionerut na kosti

Делрей усети, че ледът се разтапя. Нямаше да позволи отново да се стегне. Побърза да каже на началника си за ин­формацията, която имаше за Мазния и Джаки в Йоханесбург или Монровия. Намекна, че тази седмица се подготвя нещо на някое летище в Ню Йорк. Нещо, достатъчно сериозно, за да накара трафикантите на оръжие да отложат пратка.

-      Това е той. Няма кой друг да е - заключи Делрей.

-      Полицията е вдигнала силите за бързо реагиране.

-      Не и тези за борба с тероризма. Проверих. Никой от „Борба с тероризма“ не е чул нищо. За полицията „броят на мъртвите туристи е равен на отрицателния отзвук в преса­та“. Искам този случай, Били.

И Фред Делрей произнесе думата, която не беше казвал от осем години като таен агент:

-      Моля те.

- На какво основание да ти прехвърля случая?

-      О, що за въпрос? Я да видим. Имаме си нов хубав план за борба с тероризма. Но това не ти стига, искаш нещо по законен ред? Ето ти законност. Има извършено престъп­ление на международно летище. Отвличане. Този мръсник с таксито ще повлияе отрицателно на международната търго­вия. Защо да се занимаваме с такива глупости, Били?

-      Ти май не ме слушаш, Делрей. Знам полицейския кодекс наизуст. И ако ще поемаме случая в свои ръце, искам да знам как да го обясня на хората и как да успокоя страстите. Защото запомни, че след залавянето и осъждането на престъпника ще продължим да работим заедно с полицията. Нямам никакво же­лание да се опълчвам срещу тях, дори да съм по-силен. Така или иначе, Лон Селито е достатъчно способен детектив.

-      Та той е само лейтенант - изпухтя презрително Делрей.

Свали цигарата от ухото си и я помириса.

-      Джим Полинг е наблюдател.

Делрей се отдръпна с престорен ужас на лицето:

-      Полинг? Малкият Адолф? Този грубиян? Самият По­линг?

Началникът не отговори на тези нападки. Задоволи се само да каже:

-      Селито е добър детектив. Работи наистина яко. Участвал съм с него в няколко акции срещу организираната престъпност.

-      Убиецът сее трупове наляво и надясно, а ти си мис­лиш, че това детективче ще се справи само.

-      Какво искаш да кажеш?

-      В града гъмжи от сенатори. Конгресмени, държавни глави. Мисля, че тези хора, които отвлича сега, са само за упражнение.

-      Това го кажи на Психологическия отдел, не на мен.

-      Подушвам го. - Делрей докосна дългия си нос.

Началникът изпухтя раздразнено:

-      Надежден ли е информаторът?

Делрей трудно можеше да си представи Мазния като на­дежден информатор.

-      Той е нещастник. Но неговият човек, Джаки, го е на­учил от надежден източник.

-      Виждам, че искаш случая, Делрей. Разбирам те.

Началникът произнесе последните думи с известна симпа­тия. Защото знаеше какво точно стои зад молбата на Делрей.

Още като бруклинско хлапе Делрей си бе мечтал да ста­не ченге. Без значение какво, стига да се занимава по дваде­сет и четири часа на ден с полицейска работа. Но скоро след като постъпи във ФБР, той откри истинското си призвание - агент под прикритие.

Поддържан от властния си покровител и ангел хранител Тоби Дулитъл, Делрей изпрати огромен брой престъпници зад решетките за доста дълго време - общата продължителност на присъдите наближаваше хиляда години. („Наричат ни екип „Хи­лядолетие“, Тоби“ - се бе похвалил веднъж Делрей на покрови­теля си.) За причината за небивалия успех на Делрей можеше да се съди по прякора му: Хамелеона. В един и същи ден игра­еше ролята на оглупял наркоман в едно харлемско свърталище на наркопласьори и на хаитянски старейшина на официална ве­черя в панамското консулство, където част от дегизировката му бе червена лента през гърдите и безупречен акцент.

Лошото в работата на тайния агент е, че колкото си по-способен, толкова по-бързо те пенсионират. Престъпниците стават по-предпазливи, особено големите шефове, тези, които си струва да преследваш. Дулитъл и Делрей работеха все по-малко и все повече ги използваха за вербуване на информато­ри и други тайни агенти. И въпреки че работата на улицата не бе първата му любов, той все още прекарваше извън кабинета си повече време от останалите специални агенти на Бюрото. На никого не бе му дошло наум да поиска преместването му.

Така стояха нещата допреди две години, до една топла ап­рилска сутрин в Ню Йорк. Делрей тъкмо излизаше от кабине­та си, за да хване някакъв самолет от „Лагуардиа“, когато му се обади началникът на Бюрото от Вашингтон. ФБР има строга йерархия, затова Делрей нямаше никаква представа защо ще му се обажда самият Началник. С опечален глас шефът му съ­общи, че същата сутрин Тоби Дулитъл и един прокурор от Ман­хатън пристигнали в сградата в Оклахома Сити за заседанието, за което се канеше да отпътува и самият Делрей.

Телата им се върнаха в Ню Йорк на следващия ден.

Същия ден, в който Делрей подаде молба за премества­не в Отдела за борба с тероризма.