Kolekcionerut na kosti

-      Не знам. Знам само, че се говори, че някой ще бъде на някое летище. Някой много опасен.

-      Кажи ми име.

-      Не му знам името.

-      Къде е Джаки?

-      Не знам. В Южна Африка. Или в Либерия.

-      Какво значи това?

Делрей отново стисна цигарата си.

-      Предполагам, че може нещо да се провали, така че никой да не получи пратката.

-      Предполагаш ли?

Мазния потрепери, но Делрей нямаше повече намере­ние да изтезава дребосъка. В главата му зазвъняха предупре­дителни звънци. Джаки, трафикант на оръжие, познат на ФБР от години, вероятно бе дочул от някой свой клиент от Афри­ка, Централна Европа или Америка, че на някое летище се планира терористичен удар. При нормални обстоятелства на Делрей би му минало всичко друго през главата освен за от­вличането от „Кенеди“ предишната нощ. Не беше обърнал много внимание на случая - нюйоркската полиция се зани­маваше с него. Сега обаче се сети за неуспешния атентат на срещата на ЮНЕСКО в Лондон.

-      Твоят човек не ти ли каза нещо по-подробно?

-      Не, човече. Нищо повече. Хей, гладен съм. Не може ли да похапнем нещо?

-      Помниш ли какво ти казах за достойнството? Стига скимтя. - Делрей се изправи. - Сега имам по-важна работа.

Колата със специално предназначение спря на Шестде­сета улица.

Сакс измъкна куфара с инструментите, „Полилайт“-а и големия дванадесетволтов прожектор.

-      Открихте ли я навреме? - извика тя на един полицай от СБР. - Добре ли е?

Отначало никой не ѝ отговори. После Сакс чу писъци.

-      Какво става? - промърмори тя и се затича с всички сили към голямата порта, разбита от полицаите от Силите за бързо реагиране. Отпред зееше широк тунел, който воде­ше в подземието на изоставена тухлена постройка. - Нима жертвата е още долу?

- Да.

-      Защо?

-      Казаха ни да не влизаме.

-      Да не влизате? Та тя пищи! Да не сте глухи?

-      Наредиха ни да ви изчакаме - оправда се един полицай.

„Наредили“. Не, той им е наредил, Линкълн Райм. Този мръсник!“

-      Трябваше само да я открием - продължи полицаят. - А вие - да влезете първа.

Сакс включи предавателя:

-      Райм! - изрева. - Чуваш ли?

Никакъв отговор... Страхливец!

„Да не обръщаш внимание на смъртта“... Мръсник! Кол­кото и да беше ядосана, когато излизаше от къщата му пре­ди няколко минути, сега гневът ѝ бе двоен.

Сакс се огледа и забеляза един лекар, застанал до някак­ва линейка.

-      Вие, идвайте с мен.

Той пристъпи, но щом забеляза, че Сакс вади пистолета си, спря.

-      Хей, рано е. Няма да вляза, докато не обезопасите района.

-      Мърдай! Веднага!

Тя насочи цевта към носа му. Лекарят се намръщи и се подчини.

-      Ооох! Hilfe! - долиташе от подземието. После - плач.

„Господи!“ - Сакс пристъпи през зейналия четириметров вход в тъмния, мъглив коридор.

„Постави се на негово място, Амелия. Какво усещаш?“

„Махай се от главата ми!“

Но Линкълн Райм не изчезна от мислите ѝ:

„Ти си убиецът, Амелия. Откъде минаваш, какво докос­ваш?“

„Стига! Искам само да я спася. Да вървят по дяволите уликите...“

-      Mein Gott! Моля ви! Помощ!

„Тичай! - заповяда вътрешният глас на Сакс. - Той не е тук. Няма опасност. Спаси я...“

Ускори крачка, коланът ѝ задрънча. Изтича пет метра, после изведнъж спря. Душата ѝ се разкъсваше от противоре­чия. Кой щеше да спечели?

-      По дяволите!

Сакс постави куфара на земята и го отвори. Обърна се към лекаря:

-      Вие, как се казвате?

-      Тад Уолш - отвърна смутено младият мъж. - Какво става тук?

Той погледна към тъмното подземие.

-      Ох... Bitte helfen Sie mir!

-      Прикривайте ме - прошепна Сакс.

-      Да ви прикривам ли? Чакайте, това не е моя работа.

-      Само вземете пистолета, става ли?

-      И от какво да ви прикривам?

Сакс му бутна пистолета, коленичи:

-      Предпазителят е вдигнат. Внимателно.

Извади две гумени ленти и ги завърза около обувките си. Взе отново пистолета от ръцете на лекаря и го накара да направи същото.

С треперещи ръце лекарят си сложи лентите.

-      Не е ли по-добре...

-      Тихо. Може още да е тук.

-      Ама чакайте малко, госпожо. Това не ми влиза в за­дълженията.

-      Нито в моите. Дръжте фенера.

-      Но ако е още тук, той ще стреля най-напред в светли­ната. Поне аз така бих направил.

-      Тогава вдигнете високо фенера. Над главата ми. Аз ще вървя напред. Ако стреля, ще уцели мен.

-      А аз тогава какво да правя? - Лекарят звучеше като изплашено дете.

-      Аз на ваше място бих си плюла на петите. Да тръгва­ме. Дръжте здраво фенера.

Тръгнаха бавно в тъмнината. Стиснала куфара в лявата ръка, с насочен напред пистолет, Сакс внимателно се взира­ше в пода - познатите следи от метла.

-      Bitte nicht, bitte nicht, bitte²³¹...

-      Какво по дяволите става там? - прошепна лекарят.

-      Шшшт! - изсъска Сакс.