Kolekcionerut na kosti

Райм се загледа в картата на „Рандъл сървей“. Вече му бе направил впечатление интересът на убиеца към стария Ню Йорк. Сградата, където бе умряла Ти Джей Колфакс, също бе стара. И трасето на железницата, край което беше намерен първият труп. В миналото градската железница се е движила изцяло над земята. Но по Единадесето авеню има­ло толкова много нещастни случаи при пресичане на лини­ята, че градската управа се принудила да вкара влаковете под земята.

-      И „Пърлстрийт“ - започна да мисли на глас Райм - е била една от главните пътни артерии на Ню Йорк. Защо тол­кова го привличат старите неща? - Обърна се към Селито. - Тери Добинс още ли е на служба?

-      О, старият мошеник. Да. Работихме заедно по един случай миналата година. Питаше за теб. Каза, че се опитвал да ти се обади на няколко пъти, но ти не си...

-      Добре, добре, добре - измърмори Райм. - Повикай го. Искам и той да си каже мнението за Извършител 823. Про­дължавай, Амелия. Какво друго си помисли?

Тя вдигна рамене, прекалено небрежно:

-      Нищо.

-      Как нищо?

„Къде държи чувствата си тази жена?“ - запита се Райм. Спомни си какво бе казала Блейн, като гледаха една краса­вица по Пето авеню: „Колкото по-красива е опаковката, тол­кова по-трудно се разопакова.“

-      Не знам... Добре, спомних си още нещо. Не е важно. Не е професионално наблюдение.

„Професионално... Доста е трудно, когато сам си поста­вяш ограниченията, нали Амелия?“

-      Да чуем - подкани я той.

-      Когато ми каза да си представя, че съм на негово мяс­то, намерих къде е стоял.

-      И?

-      Ами помислих си... - Като че от красивите ѝ очи всеки момент щяха да бликнат сълзи. Започнаха да проблясват. Тя се сдържа. - Помислих си, дали е имала куче? Онази, Колфакс.

-      Куче ли? Откъде ти дойде тази мисъл?

Тя замълча за момент, после продължи:

-      Моят приятел... преди няколко години. Мислехме да си вземем куче, когато... ако се преместим в собствено жилище. Винаги съм искала да си имам куче. Коли. Странно. Прияте­лят ми също искаше такова. Дори преди да се познаваме.

-      Куче. - Сърцето на Райм забръмча като майски бръм­бар около електрическа крушка. - И?

-      Помислих си, че онази жена...

-      Ти Джей.

- ...Ти Джей. Казах си: „Колко тъжно, ако има някакви животинки, няма никога вече да ги погали.“ Не си помислих нито за приятеля, нито за съпруга ѝ. Само за животните.

-      Но защо? Кучета, животни... Защо?

-      Не знам.

Настъпи мълчание.

След малко Сакс продължи:

-      Предполагам, защото беше вързана... И си предста­вих как е стоял отстрани и я е гледал. Иззад онези варели. Като че е наблюдавал животно в клетка.

Райм хвърли поглед върху графиката на монитора на хроматографския апарат.

Животни...

Азот...

-      Лайна! - извика Райм.

Всички останали го гледаха озадачени.

-      Това са изпражнения.

Купър се удари по челото:

-      Разбира се! Целият този азот. Това е тор. Дървото е изцапано с тор.

Изведнъж Линкълн Райм го осени прозрение. Внезапно изникна в съзнанието му. Образът на агне.

-      Линкълн, добре ли си? - попита Селито.

Агне, което припка по улицата...

„Като че е наблюдавал животно...“

-      Том - повтори Селито, - има ли му нещо?

„... в клетка.“

Райм си представи безгрижното животно. Със звънче на врата, десетина други агънца зад него.

- Линкълн? - казз тревожно Том. - Потиш се. Добре ли си?

-      Шшшшт - заповяда криминологът.

Като че през лицето му премина спазъм. Вдъхновение и сърдечен удар - странно колко си приличат симптомите им.

„Мисли, мисли...“

Кости, дървени стълбове, тор...

-      Да! - прошепна той.

Представи си един Юда сред агнетата, който води цяло­то стадо на заколение.

-      В обор. Тя е в обор!

13.

-      Няма обори в Манхатън!

-      Миналото, Лон - напомни му Райм. - Този тип си пада по старите неща. Направо го възбуждат. Трябва да мис­лим за стари обори. Колкото по-стари, толкова по-добре.

В материалите, които бе събрал за книгата си, Райм бе чел за едно убийство, приписвано на мафиота Оуни Мадън - застрелял един конкурент контрабандист пред дома му в Хеле Кичън. Не успели да го осъдят (поне не за това убийс­тво). Мафиотът се изправил в залата и с мелодичния си бри­тански акцент изнесъл на съда лекция по морал: „Целият този случай е скалъпен от противниците ми, които разпрос­траняват наляво и надясно лъжи по мой адрес. Знаете ли, ваше благородие, за какво ми напомня всичко това? В моя квартал водят агнетата вкупом от оборите към кланицата на Четиридесет и втора улица. И знаете ли кой ги води? Не куче, нито човек. А едно от тях. Едно агне - Юда със звънче на врата. Повежда цялото стадо по рампата, но там спира, да си почине, а останалите продължават. Аз съм невинният агнец, а тези свидетели, които се изправят срещу мен, са Юди.“

-      Обади се в библиотеката, Банкс - продължи Райм. - Потърси някой историк.

Младият детектив отвори мобилния си телефон. Загово­ри тихо. След като обясни какво им е необходимо, замълча и се вторачи в картата на града.

-      Е? - попита Райм.