Kolekcionerut na kosti

-      Имаш късмет - каза Мел Купър на Сакс, без да вдига очи. - Искаше да ви накара да направите аутопсия със съдеб­ния лекар и да изследвате съдържанието на стомаха ѝ.

-      Щеше да е много полезно - оправда се Райм, без да я погледне в очите.

-      Аз го разубедих - изпъчи се Купър.

-      Аутопсия, значи - каза Сакс, с въздишка, като че Райм вече с нищо не можеше да я изненада.

„Та тя като че изобщо не е в стаята - помисли си Райм ядосано. - Умът ѝ скита на хиляди километри оттук.“

-      Я - каза Купър, - май открих нещо. Мисля, че е пар­ченце от ръкавицата.

Постави го на микроскопа.

-      Кожа, червеникава. Излъскана от едната страна.

-      Червена, добре - каза Селито.

После обясни на Сакс:

-      Колкото по-необичайни са дрехите на престъпника, толкова по-лесно ще го открием. Това не се учи в полицейс­ката академия. Някой път трябва да ти разкажа как залових­ме Джими Плейд от „Гамбино“. Помниш ли, Джери?

-      Панталоните му се забелязваха от километри - обяс­ни младият детектив.

-      Кожата е суха - продължи Купър. - Няма много маз­нина между нишките. Прав беше, че ръкавиците са стари.

-      Каква е кожата?

-      Бих казал, фин велур. Високо качество.

-      Ако бяха нови, щеше да означава, че е заможен - из­ръмжа Райм. - Но тъй като са стари, може да ги е намерил на боклука или да си ги е купил от някой битак. Добре. Том, запиши само, че ръкавиците са от червен велур. Какво друго знаем?

-      Използва афтършейв - припомни му Сакс.

-      Бях забравил. Добре. Може би за да заличи някаква друга миризма. Има и други такива случаи. Запиши го, Том. На какво миришеше, Амелия?

-      На алкохол, като джин.

-      Какво ще кажеш за въжето, Мел?

Купър го огледа:

-      И друг път съм виждал такова. Найлон. Няколко де­сетки вътрешни нишки, съставени от шест до десет найлоно­ви влакна и една, не, две метални нишки.

-      Искам да откриеш производителя.

Купър поклати глава:

-      Невъзможно. Твърде обичаен тип е.

-      По дяволите. А възела?

-      Е, това вече е необичайно. Много е здрав. Виждаш ли как е оплетен двойно? Поливинилхлоридът се връзва най-трудно от всички въжета, а този възел не приплъзва ни най-малко.

-      Имаме ли каталог на възлите?

-      Не.

„Непростим пропуск.“

-      Сър? - обади се Банкс.

Райм извърна глава към него.

-      Аз се занимавам от време на време с ветроходство...

-      На Уесторт ли?

-      Ами, всъщност да. Как познахте?

На Джери Банкс направо му пишеше на челото, че е от Кънектикът.

-      Просто налучках - отвърна Райм.

-      Не е морски възел. Не ми е познат.

-      Това е полезна информация. Закачи го там - Райм кимна към стената. - Ще се занимаем с него после.

На външната врата се позвъни. Том слезе да отвори. За миг Райм си помисли, че може да е доктор Бъргър, който минава, за да му съобщи, че вече не е заинтересуван от об­щия им „проект“.

Но тежкото тропане на ботуши разсея опасенията му.

Няколко полицаи от Силите за бързо реагиране, всички­те едри, мрачни, облечени в бойни униформи, влязоха в ста­ята и кимнаха на Селито и Банкс. Бяха хора на действието и Райм бе сигурен, че зад безстрастните погледи се крие неп­риязън към човек, завинаги прикован към леглото.

-      Господа, знаете за отвличането миналата нощ и за смъртта на една от жертвите днес следобед. Убиецът е хва­нал нова. Имаме някои следи, налага се да проверите някол­ко места в града и да съберете улики. Незабавно и едновре­менно. Един човек - едно място.

-      Искате да кажете - попита несигурно един мустакат полицай, - да действаме без прикритие?

-      Няма да ви е нужно.

-      Моето уважение, сър, но не съм склонен да участвам в тактическа операция без прикритие. Нужен ми е поне един партньор.

-      Не вярвам да се стигне до престрелки. Целта ви ще бъ­дат основните търговски вериги за хранителни стоки в града.

-      Хранителни стоки ли?

-      Не всички магазини. Достатъчно е да проверите само по един от всяка верига: „Джей анд Джи“, „Шопрайт“, „Фуд уеърхаус“...

-      Какво точно трябва да правим?

-      Ще купувате телешки кокали.

-      Какво?

-      По един пакет от всеки магазин. Страхувам се, че ще трябва да ви помоля да платите със собствени пари, господа. Градската управа ще ви възстанови средствата. А, и ги доне­сете колкото се може по-скоро.

Монеле лежеше неподвижно на една страна.

Очите ѝ се бяха нагодили към тъмнината и тя добре раз­личаваше гадините, които я заобикаляха. Едното от живот­ните особено привличаше интереса ѝ.

Кракът я болеше адски, но още по-нетърпима бе болка­та в ръката ѝ, дълбоко разрязана от ножа на убиеца. Не виж­даше дали раната кърви, защото ръцете ѝ бяха вързани зад гърба. Но сигурно бе загубила много кръв: чувстваше се от­паднала, а ѝ цялата ръка лепнеше от гъстата течност.

Долавяше тихото стържене на малките нокътчета по бе­тона. Сивокафявите зверчета се плъзгаха в сенките. Плъхо­вете продължаваха да настъпват. Сигурно бяха поне сто.