Kolekcionerut na kosti

Въпреки болката тя остана да лежи неподвижно, без да сваля очи от големия черен плъх. Шварци²⁰¹, така го бе нарек­ла. Той вървеше най-отпред, поклащаше се наляво-надясно и я оглеждаше с интерес.

Преди да навърши деветнадесет години, Монеле Гегнер бе обиколила вече два пъти света. Беше се скитала из Шри Ланка, Камбоджа и Пакистан. Из Небраска, където жените гледаха обеците на веждите ѝ и голите ѝ гърди под фланел­ката с презрение. В Иран, където на мъжете им потичаха лиги при вида на голите ѝ ръце. Бе спала в градските паркове на Гватемала и беше прекарала три дни във въстанически отряд в Никарагуа, когато се загуби в джунглата.

Но никога не бе изпитвала такъв ужас.

„Mein Gott!“

И най-много я плашеше това, което бе решила да напра­ви.

Един плъх изтича съвсем близо, малък, кафяв, стрелна се напред, после отстъпи, после - отново напред с няколко сантиметра. Плъховете са гадни, защото приличат повече на влечуги, отколкото на бозайници. Гол нос, гола опашка. И тези зловещи червени очички.

Отзад идеше Шварци, с големина на коте. Изправи се на задните си крака и се загледа в това, което явно най-много го привличаше.

Малкият плъх нападна. Изприпка на малките си крачета и без да обръща внимание на сподавения ѝ писък, се хвърли към крака ѝ и откъсна парченце месо от раната. Болката бе непо­носима. Монеле изпищя - от болка, но и от ярост. „Не искам теб!“ Успя да го стъпче. Плъхът се загърчи в конвулсии.

Друг се втурна към врата ѝ, откъсна парче кожа и отско­чи назад. Погледна я, размърда нос, като че се облизваше след вкусната хапка.

„Dieser Schmerz²¹²!... “

Монеле потръпна. Dieser Scmerz! Каква болка! Отново застина неподвижно.

Гризачът се приготви за нова атака, но изведнъж се из­върна и избяга. Шварци най-сетне излезе пред събратята си. Най-после се бе осмелил да пристъпи към целта.

„Добре, добре.“

Точно него чакаше. Защото той не проявяваше интерес към кръвта или месото ѝ, от почти двадесет минути наблю­даваше съсредоточено сребристото тиксо върху устата ѝ.

Шварци тържествено пристъпи напред; по-малкият плъх се шмугна обратно сред събратята си. Шварци спря. Тръгна отново. Два метра, метър и половина.

Метър.

Монеле остана напълно неподвижна. Не смееше да ди­ша, за да не го подплаши.

Шварци спря. Отново тръгна. Пак спря. На половин ме­тър от главата ѝ.

„Не мърдай!“

С извит нагоре гръб, с оголени жълтокафяви зъби, той измина още една педя и спря. Седна, потри предните си лапички, тръгна отново.

Монеле Гегнер се престори на умряла.

„Още десет сантиметра. Vorwaerts!²²¹ Хайде!“

Плъхът най-сетне се доближи до лицето ѝ. Миришеше на помия, на нафта, на изпражнения, на мърша. Подуши я, мустаците му я погъделичкаха по носа. Най-сетне плъхът за­почна да гризе тиксото.

Това продължи пет минути. Един друг плъх се втурна напред и впи зъби в глезена ѝ. Монеле затвори очи, опита се да преодолее болката. Шварци прогони натрапника, изправи се на задните лапи и я заоглежда.

„Vorwaerts, Шварци! Хайде!“

Той отново се приближи. Бавно. Сълзи потекоха по бу­зите ѝ. Монеле с отвращение му предостави устата си.

„Гризкай, гризкай... Хайде!“

Плъхът проби тиксото и започна да ръфа все по-големи парчета. Монеле вече долавяше зловонния му дъх. Шварци издърпваше късчетата пластмаса с уста и алчно ги събира­ше в предните си лапки.

„Достатъчно ли е голяма дупката?“ - зачуди се Монеле.

Сигурно бе достатъчна. Не можеше да издържи повече.

Тя бавно надигна глава. Шварци премигна и любопитно източи шия напред.

Монеле разтвори уста и чу благословения звук на разкъ­сано тиксо. Вдиша дълбоко. Отново може да диша!

И да вика!

-      Bitte, helfen Sie mir! Моля, помогнете!

Шварци отскочи назад, стреснат от неистовите ѝ писъ­ци; дори изпусна скъпоценното си сребристо тиксо. Но не избяга много далеч. Спря и се обърна към нея, изправи се на задни лапи.

Монеле започна да рита стълба, за който бе завързана. Наоколо се разхвърча пръст, но дървото не поддаде и на ми­лиметър. Тя закрещя до пресипване:

-      Bitte! Помощ!

Виковете ѝ потънаха в шума от колите.

За момент настъпи тишина. След това Шварци отново се запъти към нея. Този път не беше сам. Гадната паплач последва водача си. Нервна, плашлива, но хипнотизирана от съблазнителния аромат на кръвта.

„Кост и дърво, дърво и кост.“

Райм кимна към монитора на хроматографския апарат:

-      Мел, има ли нещо ново?

Купър бе пуснал втори анализ на остърганата от парчето дърво почва.

-      Все същото. Страшно богато количество азот, излиза извън графиката.

Три различни проби и все същите резултати. Бяха нап­равили и проверка за изправност на апарата. Купър се за­мисли:

-      Толкова много азот... сигурно е някоя фабрика за аму­ниции.

-      Такива има в Кънектикът, не в Манхатън.

Райм погледна часовника - 6:30. Колко бързо лети вре­мето сега!. А колко бавно се бе влачило през последните три и половина години. Чувстваше се, сякаш не бе спал с дни.