Kolekcionerut na kosti

Младият детектив се наведе над картата на Ню Йорк, като бутна настрана белия прешлен. Същият, който бе пад­нал на пода преди известно време.

Бе го оставил специалистът по гръбначни увреждания на Райм, Питър Тейлър, при една от първите им срещи. След като го прегледа, лекарят извади нещо от джоба си.

„Ето един амулет“- каза той.

Райм погледна отворената му длан.

„Това е четвърти шиен прешлен. Също като този на вра­та ти. Счупения. Виждаш ли малките израстъци? - Лекарят завъртя няколко пъти костта. - Какво ти идва на ум, като го погледнеш?“

Райм уважаваше Тейлър - защото не се отнасяше към него като към дете или към умствено изостанал, - но този ден не му беше до игри на асоциации. Не му отговори.

Тейлър продължи:

„На някои от моите пациенти им прилича на таралеж. Други казват, че им напомнял космически кораб. Или само­лет. Или камион. На когото и да задам този въпрос, винаги го оприличава на нещо голямо. Никой не казва: „О, това е само парче калциев карбонат и магнезий.“ Защото на никого не му харесва мисълта, че нещо толкова обикновено превръ­ща живота му в ад.“

Райм го бе погледнал скептично, но лекарят, който има­ше голяма практика с паралитици, каза внимателно:

„Не ме прекъсвай, Линкълн.“

После приближи още повече прешлена до лицето му.

„Мислиш, че не е справедливо такова дребно нещо да ти причинява такива страдания? Забрави. Запомни само как е изглеждал преди злополуката. Спомни си доброто и злото в живота си. Щастието и скръбта... Почувствай ги отново. - Лекарят замълча, след това добави: - Но, честно казано, пред себе си виждам само един отчаян човек.“

Тейлър бе оставил прешлена на масата до леглото. Явно го бе забравил. Но после Райм си даде сметка, че го е напра­вил нарочно. През следващите месеци, докато мислеше дали да се самоубие, или не, този прешлен постоянно му се нави­раше в очите. Превърна се в символ на убеждението на Тей­лър, че човек не трябва да слага край на живота си. Но в края на краищата тази кауза се провали: думите на лекаря не бяха в състояние да потушат болката и умората, които все повече и повече измъчваха Линкълн Райм.

Той премести поглед от прешлена към Амелия Сакс и каза:

-      Помисли си отново за сцената на убийството.

-      Казах ти всичко, което видях.

-      Не какво си видяла, искам да ми кажеш какво си по­чувствала.

Райм бе разследвал хиляди престъпления. Понякога става­ше чудо. Опитваше се да се всели в кожата на престъпника. Не можеше да обясни как. Бихевиористите говорят за профилира­не, като че ге са го измислили. Но криминолозите се въплъща­ват в кожата на престъпниците от стотици години. Обхождат местопрестъплението, минават по пътя на престъпника, отк­риват какво е оставил след себе си, представят си какво е взел - и си съставяш картина, ясна като снимката на извършителя.

-      Кажи ми - настоя Райм, - какво почувства?

Тя вдигна рамене:

-      Неудобство. Напрежение. Жега. Не знам. Не мога. Съжалявам.

Ако можеше да се движи, Линкълн Райм щеше да скочи, да я хване за раменете и да я разтърси. Да изкрещи: „Знаеш какво искам да кажа! Знам, че знаеш. Защо не искаш да ми помогнеш?... Да ме унижиш ли се опитваш?“

После той си даде сметка... Сакс мислено бе там, във влажното мазе. Надвесена над обезобразеното тяло на Ти Джей. Усещаше отвратителната миризма. Личеше ѝ по начина, по който чоплеше разкървавените си пръсти. По резервираното ѝ отношение към него. Тя мразеше спомена от зловещото под­земие, мразеше него, защото я караше да си го припомня.

-      Минаваш през помещението... - подкани я той.

-      Наистина не смятам, че ще помогна с нещо.

-      Продължавай. Кажи ми какви мисли ти идват.

Лицето ѝ застина:

-      Ами... мисли. Обикновени, каквито биха дошли на всекиго.

-      Но там си била ти. Не всеки. Кажи.

-      Бях уплашена и мислите ми бяха малко...

Замълча, за да не каже тромавата дума. „Непрофеси­онални.“

-      Чувствах...

-      Че някой те гледа ли?

Това я изненада:

-      Да. Точно така.

Райм също го беше усещал. Много пъти. Беше го почув­ствал и преди три и половина години, когато се навеждаше над разложения труп на младия полицай, за да вдигне влак­ното. Беше сигурен, че някой го наблюдава. Но нямаше ни­кого - само една дебела дъбова греда, която избра точно то­зи момент да се строши с трясък и да се стовари с все сила върху четвъртия му шйен прешлен.

-      Какво друго си помисли, Амелия?

Тя вече не се съпротивляваше. Устните ѝ се отпуснаха, погледът ѝ се рееше отвъд намачканата репродукция на „Нощни птици“. Вечерящите - самотни или щастливи.

-      Ами спомням си, че си казах: „Леле колко е стара та­зи сграда.“ Като в документални филми за миналия век. И...

-      Чакай. Я да помислим още малко над това „старо“...