Kolekcionerut na kosti

Преди три и половина години, по време на разследване­то на убийствата на полицаи, Полинг бе строшил една теле­визионна камера, докато репортерът правеше намеци, че ка­питанът е бил прекалено агресивен в разследването само за­щото самият заподозрян, Дан Шефърд, бил също полицай.

Селито отведе Полинг в един ъгъл, за да му разкаже пос­ледните новости. Когато капитанът излизаше от стаята, и малкото оптимизъм, който имаше, се беше изпарил.

-      Добре - обяви Купър. - Намерих косъм. В джоба.

-      Цял ли е? - попита Райм без много надежда.

-      Съжалявам. Няма луковица.

Без луковицата косъмът не може да се конкретизира. Не може да му се направи ДНК-тест и да се открие кой е притежателят му, защото няма живи клетки. Все пак има добра доказателствена стойност. В едно знаменито криминологично изследване преди няколко години се установи, че ако косъм, намерен на местопрестъплението, съвпада с тези от косата на заподозрения, вероятността косъмът да е оста­вен от него е 4500 към едно. Все пак само по косъма не могат да се направят почти никакви изводи за притежателя му. Поч­ти е невъзможно да се определи полът; расата също не може да се определи с голяма точност. Възрастта личи само при бебешките косми. Цветът е много относително понятие по­ради големите вариации в пигментите и изкуствените бои.

-      Провери дали не е на жертвата - нареди Райм. - Преб­рой люспичките и сравни оцветяването на сърцевината.

След минута Купър вдигна очи от микроскопа:

-      Не е неин.

-      Как изглежда?

-      Светлокестеняв. Не е завит, следователно не е от чернокож. По пигментацията съдя, че не е и от монголоид.

-      Значи бял - заключи Райм и кимна към таблицата на стената. - Потвърждава показанията на свидетеля. От глава­та ли е, или от тялото?

-      Почти еднакво е дебел по цялата си дължина, пигмен­тът е разпределен равномерно. От косата е.

-      Дължина?

-      Три сантиметра.

Том попита дали да запише в таблицата, че убиецът е с кестенява коса.

-      Не - отвърна Райм. - Да изчакаме потвърждение. За­пиши само, че носи тъмносиня маска. Какво ще кажеш за пробите от ноктите, Мел?

Купър ги огледа, но не откри нищо интересно.

-      Да видим отпечатъка. Онзи от стената. Би ли ми го показала, Амелия?

Сакс му показа снимката.

-      Следата на чудовището - пошегува се Райм.

Дланта бе широка, безформена, наистина чудовищна, не изящният отпечатък на кожните гребенчета, а размазана пле­теница от тънки линии.

-      Чудесна снимка. Ти си истински Едуард Уестън¹⁹¹, Аме­лия. За нещастие обаче това не е гола ръка, а ръкавица. Ко­жена. Стара. Прав ли съм, Мел?

Техникът кимна.

-      Том, запиши, че носи стари ръкавици.

После Райм се обърна към останалите:

-      Вече получихме някаква представа за него. Не ни е оставил отпечатъци от пръстите си, но ни предостави отпе­чатък от ръкавицата си. Ако я намерим у него, ще можем да го разкрием. Може да е умен. Но не е безпогрешен.

-      А какво носят безпогрешните престъпници? - поин­тересува се Сакс.

-      Памучни ръкавици - отвърна Райм.

После продължи:

-      Къде е филтърът? От прахосмукачката.

Техникът изпразни конусообразната торбичка върху бял лист хартия.

Следови улики...

Прокурорите, журналистите и съдебните заседатели оби­чат явните веществени доказателства: кървави ръкавици, но­жове, наскоро използвани пистолети, любовни писма, сперма, отпечатъци от пръсти. Любимите улики на Линкълн Райм бяха тези, които се намират в нищожни количества - прахта и дребо­лиите, на които престъпниците не обръщат голямо внимание.

Но и прахосмукачката не беше уловила нищо интересно.

-      Добре - каза Райм, - да продължаваме нататък. Да видим сега белезниците.

Купър отвори найлоновото пликче и изтърси белезни­ците върху един лист хартия. Както беше казал Райм, по тях имаше съвсем малко кръв от жертвата. Съдебният лекар бе свършил работата с триончето, след като бяха получили съ­дебно разрешение.

Купър огледа внимателно белезниците.

-      „Бойд и Келер“, без сериен номер. - Напръска ги с ДФО и ги облъчи с „Полилайт“-а. - Никакви отпечатъци, само неясна следа от ръкавица.

-      Хайде да ги отворим.

Купър ги отвори с шперц за белезници. Продуха ключал­ката с малко духало за почистване на микроскопски лещи.

-      Май още ми се сърдиш, Амелия - каза Райм. - Заради ръцете.

Въпросът я изненада:

-      Не се сърдя. Само смятах, че не е професионално.

-      Чувала ли си за Едмон Локар?

Тя поклати глава.

-      Французин. Роден през 1877. Поставил началото на факултета по криминология в Лионския университет, фор­мулирал е единственото правило, към което съм се придър­жал като началник на ЦСО. Правилото за обмена на Локар. Твърди, че когато двама души се срещнат, нещо от единия се предава на другия и обратно. Прах, кръв, епителни клетки, мърсотия, влакна, метални частици. Може да е трудно да се открие какво точно е било предадено, да е още по-трудно да се определи какво е. Но този обмен съществува и благодаре­ние на него успяваме да заловим престъпниците.

Това историческо отклонение не я интересуваше ни най-малко.