Kolekcionerut na kosti

Като началник на ЦСО Райм бе събрал голям набор от микроснимки на различни косми.

-      Спомням си, Мел. Но когато за последен път ги ви­дях, бяха в папки. Как си ги вкарал в компютъра?

-      Със скенер, естествено. В JPEG-формат.

„Джей-пи-джи ли? Какво е пък това? Колко е напредна­ла техниката за три години! Удивително...“

И докато Купър оглеждаше картинките, Линкълн Райм си зададе за пореден път въпроса, чийто отговор търсеше цял ден: „Защо са тези улики?“

Човекът е странно животно. Смеещо се животно, опасно, разумно, страхливо, но действията му винаги са породени от някаква цел - мотив, който се определя от желанията на звяра. Ученият Линкълн Райм не вярваше в случайността. Дори психопатите действат по своя си, изкривена логика. И Линкълн Райм бе сигурен, че Неизвестен извършител 823 си има причини, за да оставя тези закодирани послания.

-      Ето - обяви Купър, - открих ги. От гризач са. Вероят­но плъх. И са били обръснати.

-      Ама че улика - измърмори недоволно Банкс. - В гра­да има милиони плъхове. Това няма да ни подскаже нищо. Защо му е да ни оставя тези косми?

Селито затвори за миг очи и промърмори нещо под носа си. Сакс явно не разбираше. Погледна озадачено Райм. Той остана изненадан, че още не ѝ е ясно посланието на убиеца. За момента реши да не споделя ужасното си предчувствие е останалите в стаята.

„Седмата жертва на Джеймс Шнайдер (или осма, ако бро­им невръстната Маги О’Конър) била съпругата на един от­руден имигрант, обитаващ скромно жилище близо до „Хестър стрийт“ в долен Ийстсайд.

Благодарение на смелата съпротива на тази злощастна женица полицията успяла да разкрие самоличността на уби­еца. Хана Голдшмит произхождала от семейство на герман­ски евреи и се ползвала с голямо уважение в сплотената об­щност, в която се движели тя, съпругът ѝ и шестте им деца.“

Колекционера на кости караше бавно, въпреки че много добре знаеше, че нюйоркските полицаи няма да си направят труда да го спират за такова дребно нарушение като преви­шена скорост.

Спря на червен светофар и се вторачи в един плакат за конференцията на ООН. Взря се в приветливите, усмихнати лица - досущ като зловещите образи, изографисани по сте­ните на бърлогата му, - после огледа града наоколо. С изне­нада установи колко масивни изглеждат постройките, колко високо са надвиснали каменните первази, колко лъскави са прозорците, колко блестят колите, колко са изтупани обита­телите му. Градът, който той познаваше, бе мрачен, схлупен, задимен, смърдящ на пот и нечистотии. По паважа препуска­ха коне, бродеха разбойнически банди - някои от членовете на които бяха едва на десет-единадесет години... Такъв бе гра­дът на Колекционера на кости.

Все пак и той понякога си представяше, че е обикновен, съвременен нюйоркчанин - караше сребрист „Форд Таурус“ XL по равния асфалт, слушаше новините по радиото и се драз­неше, че е изпуснал поредния зелен светофар, питайки се за­що, по дяволите, градската управа не разреши да се прави десен завой на червено.

Колекционера наостри уши - от багажника се чуха ня­колко удара. Но уличният шум бе толкова силен, че никой нямаше да чуе сподавените стонове на Хана.

Светна зелено.

„Разбира се, дори в наше време, когато улиците са освете­ни, жена рядко би се осмелила да излезе сама през нощта. А в онези времена това ставало наистина само при извънредни обстоятелства. В зловещата нощ Хана нямала друг избор. Най-малкото ѝ дете имало температура и тъй като съпругът ѝ се молел предано на Бога в близката синагога, тя излязла в нощ­та, за да намери лек за болната си рожба. Когато излизала, заръчала на най-голямата си дъщеря: „Заключи добре. Скоро ще се върна.“

Но за нещастие не могла да удържи на обещанието си. Защото само след минути злата съдба я срещнала с Джеймс Шнайдер.“

Колекционера на кости огледа очуканите улици. Този район, Хелс Кичън в Уестсайд (близо до мястото, където бе погребал първата си жертва), в миналото е бил свърталище на ирландски банди; сега все повече се изпълваше с рек­ламни агенции, фотографски студиа и луксозни ресторанти.

Колекционера долови мирис на тор и изобщо не остана изненадан, когато пред колата му се изправи кон.

После си даде сметка, че животното не е видение от де­ветнадесети век, а е впрегнат за един от красивите файтони, които разхождат туристи из Сентрал Парк срещу съвсем съв­ременни суми. Конюшните им се намираха в този квартал.

Колекционера се изсмя на себе си.

„Никой не може да предполага какво се е случило, защо­то не е имало свидетели. Но можем ясно да си представим ужасната сцена. Извергът завлякъл съпротивляващата се же­на в една уличка и я наръгал с нож, но не за да я убие, а само да я омаломощи. Но толкова силен бил духът на добрата гос­пожа Голдшмит (със сигурност окрилена от грижата за рож­бите си в семейното гнездо), че се нахвърлила върху чудови­щето - ударила го няколко пъти в лицето и го оскубала.

Успяла да се освободи и от устата ѝ се изтръгнал вик за помощ. Страхливецът Шнайдер я пробол още няколко пъ­ти и побягнал.