Kolekcionerut na kosti

Смелата жена успяла да се добере до главната улица и там издъхнала в ръцете на полицая, който притичал на по­мощ при виковете ѝ.“

Тази история бе записана в една книга, която сега сто­еше в джоба на Колекционера на кости, „Престъпност в ста­рия Ню Йорк“. Не можеше да си обясни какво толкова го свързва с тази книга. Като че четеше собствения си живот. На седемдесет и пет години, а все още в такова завидно със­тояние - перла на книгоиздаването. Беше я открил в една малка квартална библиотека. Пъхна я под палтото си и изле­зе незабелязано - една от малкото кражби, които бе извър­шил в живота си.

Беше чел главата за Шнайдер стотици пъти. Знаеше я наизуст.

Продължи да кара бавно. Почти бяха стигнали.

„Когато бедният, облян в сълзи съпруг на Хана се на­вел над безжизненото тяло, за да я погледне за последен път (защото според еврейската религия мъртвецът трябва да бъде погребан колкото се може по скоро), забелязал върху восъчнобялата ѝ буза странен отпечатък. Изображение на луна, обкръжена от по-дребни точки, най-вероятно звезди.

Полицаят предположил, че този отпечатък може да е нап­равен от пръстена на убиеца, когато е удрял жертвата. Де­тективите повикали художник и той скицирал изображени­ето на пръстена. Полицията обиколила бижутерийните ма­газини в града и съставила списък на хората, закупили подобно украшение в недалечното минало. Двама от господа­та, направили съответната покупка, били освободени от по­дозрение, тъй като били съответно дякон в една църква и изтъкнат професор в реномиран университет. Третият обаче дълго време бил подозиран от хората на реда в незаконни деяния. Джеймс Шнайдер.

Този човек имал връзки с няколко благотворителни ор­ганизации в Манхатън, най-вече с „Консъмтив асистанс лиг“ и „Пеншънърс уелфеър сосаяти“. Привлякъл вниманието на полицията, след като неколцина възрастни подопечни на го­репосочените организации изчезнали наскоро след посеще­нията на Шнайдер. Не се стигнало до съд, но скоро след прик­лючване на следствието той изчезнал.

След смразяващото убийство на Хана Голдшмит полици­ята претърсила целия град, но не открила и следа от Шнайдер. Били разлепени обяви с описанието на изверга, но и това не по­могнало за откриването му - истинска трагедия, като се има пред­вид клането, причинено много скоро от злодейските му ръце.“

Наоколо бе пусто. Колекционера на кости зави по мал­ката уличка. Отвори склада и вкара колата през дървената рампа в тъмния тунел.

След като се увери, че мястото е пусто, той отвори ба­гажника и измъкна Хана навън. Беше месеста, тлъста, торба сланина. Той я повлече грубо по една странична галерия, от­ново го хвана яд. Над главите им се чуваше фученето на ко­лите по Уестсайдската магистрала. Тя се задави и преди Ко­лекционера на кости да посегне, за да разхлаби тиксото, пот­ръпна и се отпусна безжизнено в ръцете му. Той не можа да издържи тежестта ѝ и я пусна на пода. Свали тиксото от ус­тата ѝ. Тя дишаше слабо. „Сигурно само е припаднала.“ Зас­луша се в сърцето ѝ. Биеше съвсем нормално.

Той сряза въжето около глезените ѝ, наведе се над нея и прошепна:

-      Hanna, коттеп Sie mit mir mit, Hanna Goldschmidt¹⁶¹...

-      Nein - промълви немощно тя.

Той се наведе още, леко я плесна по лицето.

-      Хана, трябва да дойдете с мен.

-      Mein Name ist nicht Hanna¹⁷²! - изкрещя тя и го ритна право в лицето.

Пред очите му блесна ярка светлина и той отскочи на око­ло метър назад, като едва запази равновесие. Хана скочи на крака и побягна напосоки по един тъмен коридор. Но той бързо я настигна. Спъна я, преди да е успяла да пробяга и десет метра. Тя падна тежко, той също, чак му излезе въздухът.

Остана легнал около минута, в плен на болката, задъхан, вкопчен във фланелката ѝ. Просната по гръб, със заключени с белезници ръце, жената използваше единственото си оръжие, краката. Вдигна единия и го стовари с все сила върху ръката на похитителя си. Адски го заболя, ръкавицата му отхвръкна. Немкинята отново вдигна крак и само това, че ударът ѝ бе неточен, го спаси. Петата ѝ се заби с такава сила в земята, че щеше да му счупи някоя кост, ако го беше улучила.

-      So nicht¹⁸¹! - изрева диво той, хвана я за гърлото с голи ръце и я стисна, докато не спря да рита и да скимти. Тялото ѝ потрепери още няколко пъти и застина.

Колекционера на кости се заслуша в сърцето ѝ: биеше много слабо. Този път не се преструваше. Той си сложи ръ­кавицата, после завлече жертвата до определеното място. За­върза отново краката и залепи ново тиксо на устата ѝ. Кога­то Монеле дойде на себе си, похитителят галеше тялото ѝ. Опита се да си поеме въздух и да се отдръпне. Той продължи да я гали: зад ухото, рамото, долната челюст. Нямаше много места, където да напипа костите ѝ. Беше толкова тлъста... отвращаваше го.