Kolekcionerut na kosti

Но все пак, под плътта... Хвана я здраво за крака. Брък­на в джоба си и извади ножчето. Очите ѝ се разшириха от ужас. Без да се колебае, той заби острието чак до жълтеникаво-бялата кост. Жената започна да пищи през тиксото, да рита, но той я държеше здраво. „Така харесва ли ти, Хана?“ Момичето започна да хлипа и да мучи още по-силно. Наложи му се да наведе глава, за да чуе галещия ушите звук, кой­то издаваше острието при стърженето по костта.

После хвана ръката ѝ.

Погледна Хана за момент в очите, тя ужасено разтърси глава в мълчалива молитва. Той премести погледа си на тлъс­тата ръка. Отново заби дълбоко ножа. Тялото ѝ се скова от болка. Нададе нов сподавен писък. Той отново наведе глава, заслуша се - като музикант - в скърцането на острието по раменната кост. Напред-назад... Едва след няколко минути си даде сметка, че момичето е припаднало.

Накрая той се откъсна от това блажено занимание и се върна при колата. Остави уликите. Взе метлата от багажника и внимателно измете следите си. Изкара колата по рампа­та, спря, без да гаси мотора, слезе за последен път и внима­телно замете следите от гумите.

Изправи се и погледа към тунела. Към мястото, къде­то я бе оставил. Внезапно по устните на Колекционера на кости заигра демонична усмивка. Първият от гостите вече се бе показал. Десет чифта мънички червени очички, два­десет, тридесет... Гледаха любопитно разкървавената плът на Хана... а може би гладно? А може би само си въобразя­ваше?

12.

-      Мел, заеми се с дрехите на Колфакс. Амелия, би ли му помогнала?

Сакс кимна с престорена услужливост. Райм си даде смет­ка, че това още повече го вбесява.

По нареждане на техника тя си сложи гумени ръкавици, внимателно разгъна дрехите и прокара по тях четка от конс­ки косми над голям чист лист хартия. Върху листа нападаха малки частички. Купър ги вдигна с помощта на леплива лен­та и ги постави на микроскопа.

-      Няма много неща - обяви той. - Парата е заличила по-голямата част от следите. Виждам малко почва. Не е дос­татъчно за плътностен градиент. Чакай... Чудесно. Има две нишки. Погледни ги само...

„Как да ги погледна, като не мога да стана?“ - помисли си ядосано Райм.

-      Тъмносини, полиакриламид и вълна, доколкото виждам. Не са достатъчно груби, за да са от килим. Значи са от дреха.

-      В тази жега надали ще носи дебели чорапи или пуло­вер. Сигурно са от маска за ски.

-      И аз така смятам.

-      Значи - започна да размишлява Райм, - сериозно е решил да ни даде шанс да спасим жертвите. Ако беше твър­до решен да ги убива, нямаше да има значение дали ще му видят лицето, или не.

-      Освен това явно мръсникът смята да се измъкне - добави Селито. - Със сигурност не е решил да се самоубива. Така ще си спечели позиции за преговори, ако държи залож­ници, когато го хванем.

-      Ама че оптимизъм, Лон.

На вратата се позвъни. Том отвори и след малко в ста­ята влезе Джим Полинг, разрошен и омърлушен. Нямаше как да изглежда по друг начин, след като допреди малко бе разпъван между пресконференции, кабинета на кмета и главното управление на полицията.

-      Тежко ѝ на рибата - пошегува се Селито.

После обясни на Райм:

-      Джими е истински рибар. Сам си лови стръвта, ходи за риба сам. Аз съм по шумните компании и изкуствените мухи.

-      Първо ще хванем този мръсник, а после ще мислим за рибата - отвърна Полинг, като си наливаше кафе от каната, оставена от Том на прозореца.

Погледна навън и примигна от изненада: две едри птици го гледаха любопитно. Обърна се към Райм и му обясни, че заради убийствата се е наложило да отложи едно ходене за риба във Вермънт. Райм никога не се беше занимавал с ри­болов - никога не бе имал време, нито желание за някакви хобита, - но сега искрено завиждаше на Полинг. Представи си спокойствието на водата. Риболовът е чудесно занимание за самотници. Спортовете за инвалиди са винаги свързани с някаква надпревара. С желание да докажеш нещо на света... и на себе си. Баскетбол с инвалидни колички, тенис, бягане. Райм реши, че ако се заеме с някой спорт, той ще е риболо­вът. Въпреки че да хвърляш въдица с един-единствен пръст, вероятно надхвърля възможностите на съвременната техни­ка.

-      Журналистите го нарекоха „Серийният похитител“ - каза Полинг.

„Прякорът май му отива „ - помисли си Райм.

-      А кметът е пощурял. Иска да извика ФБР. Успях да накарам шефа да го разубеди. Но не трябва да изпускаме след­ващата жертва.

-      Ще направим, каквото можем - отвърна язвително Райм.

Полинг отпи кафе и пристъпи към леглото.

-      Добре ли си, Линкълн?

- Да.

Полинг го погледа още малко, после се обърна към Се­лито.

-      Разкажи ми накратко как стоят нещата. След поло­вин час съм на пресконференция. Гледахте ли последната? Чухте ли какви въпроси ми задаваха репортерите? Какво смя­там, че са почувствали родителите на жертвата, когато са разбрали, че дъщеря им е била сварена жива?

Банкс поклати глава:

-      Стига, бе!

-      Едва се сдържах да не фрасна мръсника - каза Полинг.