Kolekcionerut na kosti

Никаква ирония. Никакви учтиви усмивки от нейна стра­на. Опита се да скрие чувствата си. Очите ѝ станаха прозрач­ни като от стъкло. Гневът ѝ към него (неизмерим, както си го представяше Райм) я разтърси, лицето ѝ се изкриви от натрупаната отрицателна енергия. Сакс отметна червената си коса и грабна предавателя.и слушалките от масата. Преди да заслиза по стълбите, го погледна със смразяващи очи, ка­то му напомни, че няма нищо по-ледено на света от студена­та усмивка на красива жена.

И по някаква необяснима причина Райм си помисли: „Добре дошла сред нас, Амелия.“

-      Имаш ли нещо за нас? Нещо интересно, нещо да ни разкажеш, снимки?

Мазния седеше в един задимен бар в източен Манхатън, на Трето авеню, който скоро щеше да се изпълни с безделни­ци, дошли да гледат стриптийз. Засега обаче заведението под­слоняваше само неколцина дрипльовци от квартала, които вечеряха рибни ястия със съмнителен произход със салати от увехнали зеленчуци.

Слабият мъж с кожа, бяла като слонова кост, облечен в ослепително бяла риза и ослепително зелено сако, се наведе до ухото на Мазния:

-      Научи ли нещо ново, някоя парола, някакви писма? Нищо не правиш, за да ни помогнеш.

-      Стига бе, човече.

-      Май не ти е много весело - каза Фред Делрей.

Всъщност името му беше Д’Елре, но се бе загубило ня­къде в предишните поколения. Беше почти два метра висок, рядко се смееше, въпреки характерния му веселяшки тон, и беше един от най-добрите специални агенти в манхатънското управление на ФБР.

-      Не, човече. Хич не ми е весело.

Делрей стисна цигарата, затъкната на лявото му ухо:

-      Казвай тогава какво ново си научил.

Дребният негодник се почеса нервно по мазната глава.

-      Дай ми време, човече.

-      Няма време. Времето е скъпо, времето лети. Нямаш време, разбери.

Делрей пъхна ръка под масата, върху която бяха поста­вени две кафета, и стисна бедрото на Мазния. Дребният мъж изскимтя.

Преди шест месеца хилавият дребосък бе заловен да прода­ва автомати М-16 на двама десни екстремисти, които (екстре­мисти или не) се оказаха в същото време и тайни агенти на ФБР.

Федералните, разбира се, не се интересуваха от Мазния, от това лигаво, страхливо нищожество, а от онези, които са му продали оръжията. Не успяха да изкопчат много от него, затова го предадоха в ръцете на Делрей, специалист номер едно по разпитите на информатори. Искаха да видят дали той няма да постигне по-добър успех. Засега обаче негодни­кът като че не знаеше абсолютно нищо, което можеше да бъде полезно за федералните.

-      Единственият начин да си смекчиш присъдата е да ни предоставиш нещо наистина интересно. Съгласен ли си но този пункт?

-      Засега нямам нищо полезно за вас, момчета, колко пъти ще ви го повтарям? Засега.

-      Лъжеш, лъжеш. Знаеш нещо. Познавам по лицето ти. Криеш нещо, негоднико.

Пред заведението шумно спря автобус, отвътре се изси­па тълпа пакистанци.

-      Човече, ква е тая шибана конференция? - възкликна Мазния. - За кво, по дяволите, идват всички тия хора? Градът и без тях е претъпкан. Скапани чужденци.

-      „Шибана конференция“ ли? Ах ти, дребен негоднико, лигаво нищожество! - избухна Делрей. - Да нямаш нещо про­тив световния мир?

-      Не, нищо.

-      Кажи ми сега нещо интересно.

-      Не знам нищо интересно.

-      Ама ти с кого си мислиш, че приказваш? - Делрей се усмихна зловещо. - Виж какво, аз съм Хамелеона. Мога да се усмихвам и да говоря приятелски, но ако се намръщя, дос­та ще те заболи.

-      Хей, човече, почакай - изстена Мазния. - По дяволи­те, боли! Спри.

Барманът подаде любопитно глава, но един бърз поглед от страна на Делрей го върна бързо към заниманието му да лъска и без туй безупречно чистите чаши.

-      Добре, може и да знам нещичко. Но трябва да ми по­могнете, трябва...

-      Я да стиснем още малко.

-      Стига, човече. Стига!

-      Е, това вече е интересен разговор. Напомня ми онези филми, нали се сещаш, когато добрият и лошият герой най- после се срещнат. Например Сталоун срещу някой друг. И всички негодници молят по един и същи начин: „Стига, чо­вече! Стига! Стига!“ Сега ще ми разкажеш ли най-сетне не­що интересно? Дойде ли ти акълът в главата?

Делрей хвърли нов заплашителен поглед на Мазния, не­годникът омекна:

-      Добре, ето какво научих. Имам ти доверие, човече. Имам...

-      Да, да, да. Казвай без много увъртане.

-      Говорих с Джаки, познаваш ли Джаки?

-      Да, знам го.

-      И той ми каза...

-      Какво ти каза?

-      Каза ми, че чул, че някой ще получи или ще изпрати нещо, но няма да използва летищата.

-      И какво ще получи или изпрати? Още автомати ли?

-      Нали ти казвам, човече, аз нямам нищо общо. Казвам ти само каквото ми каза Джаки...

-      Джаки ти е казал...

-      Точно така, човече. Само общи неща, нали се сещаш? - Мазния погледна умолително Делрей с големите си кафя­ви очи. - Нима ще посмея да те лъжа?

-      Дръж на достойнството си. - Агентът тържествено насочи пръст към гърдите на Мазния. - И какво ще стане на летището? На кое летище? „Кенеди“, „Лагуардиа“?