Kolekcionerut na kosti

За Фред Делрей най-жестокото престъпление си остава­ха бомбените атентати. В свободното си време той жадно поглъщаше книги по философия и политология и не вижда­ше нищо антиамериканско в алчността или безскрупулния стремеж към целта (та тези качества се насърчават навсякъ­де, от „Уолстрийт“ до Капитола). И когато хората, които тру­пат състояние от алчност и болни амбиции, преминаваха границата на законността, Делрей с удоволствие ги разоблича­ваше. Но да избиваш хора заради убежденията им, да убиваш деца още преди да са имали възможността да изберат в как­во да вярват, по дяволите, това бе най-жестокият удар срещу страната му. Докато преживяваше загубата на Тоби, усамо­тен в двустайния си бруклински апартамент с оскъдна мебе­лировка, Делрей бе решил, че точно с този вид престъпност иска да се занимава.

Но за нещастие славата на Хамелеона го преследваше. Шефовете му не можеха просто така да го оставят да потъне в най-мрачния отдел на Бюрото и да престане да обучава агентите им и да издирва информатори. Делрей бе жива ле­генда, бе организирал най-успешните удари на ФБР през пос­ледните години. Ето защо молбата му бе отхвърлена.

Началникът на манхатънското управление много добре познаваше тази история, затова добави почти искрено:

-      С удоволствие бих ти помогнал, ако можех, Фред. Съ­жалявам.

Но в тези думи Делрей видя не отказ, а още по-голямо разтапяне на леда. И така, Хамелеона постави една от мас­ките си и погледна шефа си. Жалко само, че не носеше из­куствения си златен зъб. Момчето от улицата Делрей уме­еше да гледа хората по особено подъл начин. Очите му при­добиха изражение, което всеки разбираше еднакво: „Аз нап­равих много неща за теб, сега е време да ми се отплатиш.“

След малко началникът промълви несигурно:

-      Просто ни трябва нещо.

-      Какво „нещо“?

-      Нещо, за което да се хвана. Нямам повод.

Повод да отнеме разследването на полицията.

Политика, политика и пак политика.

Делрей наведе глава, без да изпуска началника си от не­мигащите си очи:

-      Убиецът е обелил месото от пръста на сутрешната жертва, Бил. До кокал. После заровил човека жив.

Началникът потри ръце:

-      Ето ти една идея. В полицията има един заместник-комисар. Казва се Екерт. Знаеш ли го? Той е мой човек.

Момичето лежеше по гръб на носилката, със затворени очи, в съзнание, но крайно изтощено. Все още мъртвешки бледо. Една игла вкарваше глюкоза във вената на ръката му.

Сега, когато се намираше вън от опасност, немкинята бе напълно адекватна и изненадващо спокойна.

Сакс излезе пред вратите на ада и се втренчи назад към черната дупка. Включи радиостанцията и извика Линкълн Райм. Този път той се обади:

-      Как изглежда сцената на престъплението?

-      Изкарахме я, ако те интересува - изсъска язвително Сакс.

-      А, добре. Как е?

-      Не е добре.

-      Но е жива, нали?

-      Едва.

-      Ядосана си заради плъховете, нали, Амелия?

Тя не отговори.

-      Защото не дадох на хората на Бо да я извадят ведна­га. Чуваш ли, Амелия?

-      Чувам.

-      Има пет фактора, които могат да повредят улики­те - обясни Райм. Сакс отбеляза, че отново говори с ниския си, съблазнителен глас. - Времето, близките на жертвата, убиецът, търсачите на сувенири и последното - и най-лошото... можеш ли да познаеш?

-      Кажи го ти.

- Другите ченгета. Ако бях пуснал хората от СБР, щя­ха да унищожат всички улики. Ти вече знаеш как да запазиш сцената непокътната. Сигурен съм, че си направила всичко както трябва.

-      Не вярвам момичето да се отърси някога от този кош­мар. Бяха я накачулили един куп плъхове.

-      Да, представям си. Такъв им е нравът.

„Нравът!...“

-      Но за пет или десет минути нищо нямаше да се промени. Тя...

Сакс изключи предавателя и отиде при лекаря.

-      Искам да я разпитам. В състояние ли е?

-      Все още да. Засега сме ѝ дали само обезболяващи сред­ства с локално действие, за да спре болката в раните. След около половин час ще ѝ дадем демерол.

Сакс се усмихна и клекна до носилката:

-      Здрасти, добре ли сте?

Момичето, пълно, но много хубаво, кимна.

-      Ще ми отговорите ли на няколко въпроса?

-      Да, разбира се. Искам да ви помогна да го хванете.

Селито дойде и се присламчи до тях. Усмихна се на мо­мичето, което не му обърна никакво внимание. Показа ѝ знач­ката си и се представи, но тя остана все така незаинтересова­на от личността му.

-      Добре ли сте, госпожице?

Момичето вдигна рамене.

Обилно изпотен под фуражката си, Селито кимна на Сакс да се отдръпне настрана: