Kolekcionerut na kosti

-      Имах един такъв случай в Харлем. Обезобразен, полу­разложен труп, много от костите бяха скрити на голямо разстояние от тялото. Черепът беше в един варел, пръсти­те на краката - под купчина листа... Това взриви обществе­ното мнение. Пресата започна да говори за сатанински сек­ти, за серийни убийци. Познай кой се оказа извършителят.

-      Нямам представа.

-      Самата жертва. Беше се самоубил. Миещите мечки, плъховете и съселите си направили запаси от останките. Взели си трофеи. Никой не знае защо, но те обичат да съби­рат такива играчки. Кажи сега къде се намираш.

-      В основата на рампата.

-      Какво виждаш?

-      Широк тунел. Два странични, по-тесни. Плосък та­ван, подпрян с дървени стълбове. Стълбовете са олющени и нацепени. Подът е стар, бетонен, покрит с пръст.

-      И тор?

-      Така изглежда. Стълбът, за който беше завързана, се намира точно пред мен, в средата.

-      Има ли прозорци?

-      Не. Нито врати.

Сакс погледна към края на тунела, подът се губеше в черното нищо, като че отдалечен на светлинни години в прос­транството. Отчаянието започна да я гнети.

-      Прекалено е голям! Няма да успея да го обходя..

-      Успокой се, Амелия.

-      Няма да успея да намеря нищо тук.

-      Знам, че ти се струва огромен, но не забравяй, че ние търсим само три вида улики. Предмети, телесни течности и отпечатъци. Нищо друго. Ако го погледнеш от тази стра­на, не изглежда толкова непосилно.

„Лесно ти е да го кажеш.“

-      Освен това местопрестъплението не е толкова голя­мо, колкото изглежда Съсредоточи се само над местата, откъдето е минал. Отиди до стълба.

Сакс се приближи до стълба с поглед, забит в земята.

Светлината от фенера бе ярка и сенките бяха много дъл­боки. Струваше ѝ се, че има десетки места, където може да се скрие убиецът. Полазиха я тръпки.

„Не се отдалечавай, Линкълн - помисли си неволно тя. - Сърдита съм ти, но искам да те чувам. Дори само дъха ти.“

Спря, насочи „Полилайт“-а към земята.

-      Изметено ли е? - попита Райм.

-      Да, както при предишните убийства.

Бронираната жилетка стискаше гърдите ѝ и въпреки че бе леко облечена, жегата бе непоносима. Кожата я сърбеше и тя изпитваше непреодолимо желание да се почеше.

-      При стълба съм.

-      Изсмучи района за следови улики.

Сакс включи малката прахосмукачка „Дъстбъстър“. Шу­мът бе отвратителен. От него нямаше да чуе, ако някой се приближи, нито свалянето на предпазител или отварянето на автоматичен нож. Сакс неволно се огледа веднъж, два пъти. Едва не изпусна прахосмукачката, за да извади пистолета си.

Погледна следите в прахта на мястото, където бе лежа­ла Монеле.

„Аз съм убиецът. Влача я. Тя ме рита. Спъвам се...“

Монеле е била в състояние да рита само в една посока, от рампата към изхода. Престъпникът не бил паднал, бе ка­зало момичето. Това означаваше, че най-вероятно се е опрял на колене. Сакс провери още един-два метра в мрака.

-      Бинго! - възкликна.

-      Какво има? Кажи.

-      Следи от обувки. Пропуснал е да ги замете.

-      Не са ли нейни?

-      Не, тя носеше маратонки. Тези са без грайфери. Два хубави отпечатъка. Сега ще знаем какъв номер носи.

-      Не, не можем да си вадим такъв извод. Подметките може да са по-малки или по-големи от стъпалото. Но все пак ще са ни от полза. В куфара има електростатичен прин­тер. Малка кутия с пръчка. До нея има и няколко листа с ацетатна хартия. Постави един лист върху следата и търкули пръчката отгоре, като точилка.

Сакс намери уреда и направи две копия на отпечатъци­те. Внимателно ги прибра в едно хартиено пликче. Върна се до стълба:

-      А тук има няколко сламки от метлата.

-      От кое?...

-      Извинявай. Не знаем откъде са. Има няколко сламки. Вдигнах ги и ги прибрах.