Около Сакс се вихреше цял ураган от припрени агенти. Говореха за оръжие, хеликоптери, коли, преговори с терористи. Телефонни разговори, тракане по клавиатури, шумолене на карти, щракане на пистолети.
Пъркинс разговаряше със специалистите по спасяване на заложници, с началника или с кмета. Може би дори с президента. Кой знае?
- Не знаех, че отпечатъците са толкова важни - каза Сакс на Делрей.
- Винаги са били важни. Особено сега, когато имаме САИО. Преди отпечатъци се взимаха само за показност. За да се покаже на пресата, че правим нещо.
- Шегувате се.
- Не, ни най-малко. Да вземем Ню Йорк. Провеждате „студено“ разследване - когато няма заподозрени. Ако търсите из досиетата ръчно, може да ви отнеме петдесет години, докато намерите престъпника. Къртовски труд. С автоматичната система ще го имаме за петнадесет минути. Навремето около два-три процента от престъпниците се разкриваха по отпечатъци. Сега разкриваме двадесет - двадесет и два процента. Отпечатъците са безценни. Райм не ви ли е казал?
- Сигурно знае...
- И не е започнал търсенето? Господи, този човек спи.
- Полицай - извика Пъркинс, поставил ръка върху телефонната слушалка, - ще се наложи да попълните формулярите за съхранение на уликите веднага. Искам да ги изпратя на ОИВД.
Отряда за изследване на веществени доказателства. Райм бе един от основателите му.
- Разбира се, веднага.
- Малъри, Кемпъл, занесете тези улики в някой кабинет и оставете гостенката ни да попълни формулярите. Имате ли химикалка, полицай?
- Тъй вярно.
Сакс последва двамата мъже в един кабинет. Започна нервно да щрака с химикалката, докато ѝ донесоха цяла купчина формуляри за съхранение на веществени доказателства. Тогава седна и се зае с работата.
Зад гърба ѝ изгърмя гласът на Делрей, човекът, който изглеждаше най-заинтересован от случая. На път за управлението някой го бе нарекъл „Хамелеона“ и Сакс сега започваше да разбира защо.
- Наричаме Пъркинс Големия
- Защо?
- Като се махате от криминалния отдел. Най-умната постъпка в живота ви е това преместване във „Връзки с обществеността“. Там хем ще има полза от вас, хем работата няма да ви смаже. Точно това става при нас, повярвайте. Работата те смазва.
„Една от жертвите на болния разсъдък на Джеймс Шнайдер, млад мъж на име Ортега, пристигнал в Манхатън от Мексико, където политическата нестабилност (размирици, започнали предишната година) застрашавала търговията. Амбициозният предприемач бил прекарал в града не повече от една седмица, когато внезапно изчезнал. Бил забелязан за последен път пред една кръчма в Уестсайд и властите веднага заподозрели, че той е поредната жертва на Шнайдер. За зла участ, точно такъв бил случаят.“
Колекционера на кости обикаляше вече петнадесет минути из улиците около Нюйоркския университет на „Вашингтон скуеър“. Пълно с народ, но главно младежи. Ученици от лятното училище. Скейтбордисти. Весела тълпа. Улични музиканти, жонгльори, акробати. Това му напомняше за „музеите“ по „Боуъри“, популярни през XIX век. Разбира се, не бяха истински музеи, а панаирджийски улички, гъмжащи от палячовци, уроди, показвани за пари, и дюкянчета, предлагащи всичко, от френски пощенски картички до късчета от Христовия кръст.
Колекционера забави един-два пъти, но никой не искаше да се вози на такси.
„Шнайдер завързал тухли за краката на
Колекционера на кости забеляза болнав младеж, застанал на една пресечка. „Болен от СПИН - помисли си той. - Но костите ти са здрави и
Погледна отново напред, точно навреме, за да избегне един възрастен мъж, който бе изскочил на улицата и махаше за такси. Човекът отскочи назад, колата закова спирачки точно пред него.
Мъжът отвори задната врата.
- Гледайте къде карате - каза поучително, не ядосано.
- Извинявайте - промърмори Колекционера на кости.
Възрастният човек се поколеба за момент, огледа улицата, но не забеляза други таксита. Качи се.
Затръшна вратата.
„Стар и хилав - помисли си Колекционера на кости. - Кожата ще се обели от костите му като коприна.“
- Накъде?
- Ийстсайд.