Kolekcionerut na kosti

-      Ами - започна Селито - седим си в участъка. Лин­кълн, аз и двама други. И Бени, помниш ли го оня здравеняк, дето все седеше прегърбен и се гладеше по корема? И той изведнъж скача. „Ей, гладен съм, искам сандвич с шоколад.“ Всички се споглеждаме и аз питам: „Какъв сандвич?“ А той ме гледа, сякаш съм паднал от Марс. „Как какъв? Взимаш едно шоколадче „Хърши“, пъхаш го между две филии и ядеш. Така се прави сандвич с шоколад.“

Тримата се засмяха. Селито предложи от шоколадчето на Купър, но той отказа. Поднесе го към Райм и той почувства внезапно желание да си отхапе. От години не беше ял шоко­лад... Избягваше такива храни - захар, шоколад... Можеха да му създадат проблеми. Лишаването от малките неща в живо­та е най-тежко. Добре, няма да се гмуркаш с водолазен кос­тюм и да се катериш в Алпите. Много хора живеят без това. Всеки обаче си мие зъбите. И ходи на зъболекар, слагат му пломба и се връща с трамвая вкъщи. Всеки може да си изчис­ти зъба от парченце заседнал фъстък, когато никой не го гле­да.

Всеки освен Линкълн Райм.

Поклати глава в знак на отказ и отпи голяма глътка уис­ки. Погледна монитора и си спомни прощалното писмо до Блейн, което съчиняваше, когато Селито и Банкс го прекъс­наха сутринта. Искаше да напише и няколко други писма.

Едно от тях беше до Пит Тейлър, специалиста по гръбнач­ни травми. През повечето време двамата не бяха говорили тол­кова за положението на Райм, колкото за смъртта. Лекарят бе пламенен противник на евтаназията. Райм чувстваше, че му дъл­жи обяснение за самоубийството, което смяташе да извърши.

Ами Амелия Сакс?

Дъщерята на стражаря също щеше да получи бележка за сбогом.

Паралитиците са щедри, паралитиците са добри, пара­литиците са железни...

Какво са паралитиците, ако не прощават обидите?

„Скъпа Амелия! Скъпа моя Амелия! Амелия! Скъпа г-жо полицай Сакс!

Заради времето, в което се радвах на компанията ти, бих искал да ти кажа, че въпреки че те смятам за Юда неверни, съм ти простил. Освен това искам да ти пожелая успехи в бъдещата кариера, когато ще целуваш задника на журналистите...“

-      Каква е в живота, Лон? Тази Сакс.

-      Освен че има лош нрав, за който не бях подозирал ли?

-      Омъжена ли е?

-      Не. Като види такава кобилка, човек си мисли, че ня­кой снажен жребец вече я е забърсал, но тя дори не си уреж­да срещи. Казват, че ходела с някакъв преди няколко години, но тя никога не споменава за това. - Той понижи глас. - Но­сят се слухове, че е лесбийка.

„Трябва да се научиш да не обръщаш внимание на смърт­та. Забрави мъртвите.“

Райм си спомни изражението на лицето ѝ, когато ѝ го каза. За какво е всичко това? Ядоса се, че си губи времето, като мисли за нея. Отпи една яка глътка уиски.

Позвъни се. По стълбите отекнаха стъпки. Райм и Сели­то погледнаха към вратата. Новодошлият бе висок мъж с ботуши, тесни униформени панталони и синя каска. От елит­ната част на нюйоркската полиция. Той връчи един издут пощенски плик на Селито и излезе.

Детективът отвори плика:

-      Я да видим какво има тук.

Изсипа съдържанието на масата. Райм погледна разд­разнено - тридесет-четиридесет найлонови пликчета за ули­ки, всичките надписани. Във всяко имаше парче целофан от опаковките на телешките кокали, които хората от СБР бяха закупили.

-      Има и бележка от Хауман: „До Л. Райм и Л. Селито. От Б. Хауман, ТОРС“.

-      Какво е пък това? - полюбопитства Купър.

Полицията гъмжи от инициали и съкращения. ДПС - движещо се патрулно средство или патрулна кола. ИСВ - им­провизирано средство за взривяване, бомба. ТОРС бе нещо ново. Райм вдигна рамене.

Селито продължи да чете с усмивка:

-      „Тактически отряд за разследване на супермаркети. За­дача „Телешки кокали“. В рамките на града бяха открити че­тиридесет и шест обекта. Всичките бяха разобличени и обезв­редени с минимални жертви. Прочетохме правата на същите и ги транспортирахме до мястото за задържане под стража в кухнята на полицая Т. П. Джанкарло. До завършване на разс­ледването шест заподозрени ще бъдат прехвърлени под ваше наблюдение. Загрейте на 120 градуса за тридесет минути.“

Райм се разсмя. Отпи още уиски. Това щеше да му липс­ва, ароматът на питието. (Въпреки че как може нещо да му липсва в прегръдките на безсетивността? Както при уликите - ако нямаш база за сравнение, няма как да разбереш, че не­що не достига.)

Купър огледа няколко проби.

-      Четиридесет образеца целофан. По един от всяка ве­рига магазини.

Райм ги погледна. Парчетата ставаха за идентифицира­не. Да се конкретизират, разбира се, бе невъзможно - пар­ченцето, което бе отделено от кокала от котелното, нямаше да съвпадне точно с нито един от тях. Но тъй като фирмите използват един и същи тип целофан във всичките си магази­ни, можеха да разберат от коя търговска верига Извършител 823 е закупил кокала. Така щяха да ограничат броя на квар­талите, в които най-вероятно живее. Дали да не се обадят на екипа за изследване на улики към Бюрото и да...?

„Не, не. Не забравяй, случаят вече е техен.“

Райм се обърна към Купър:

-      Прибери ги и ги прати на федералните ни приятели.