Kolekcionerut na kosti

„Но отдолу...“

-      Не може... Забранено е да се паркира тук... Това е алея за пешеходци...

Тя млъкна. Възмущението ѝ премина в страх. Очите ѝ зашариха от лицето му към таксито, към маската за ски в ръцете му.

Тя го позна. Той се усмихна. Оцени забележително из­пъкналата ѝ ключица.

Тя леко прехвърли тежестта си на левия крак, готова да побегне, но Колекционера на кости я изпревари. Приведе се, за да се хвърли върху нея, и когато тя изпищя и протегна ръце, за да се защити, той рязко се изправи и я удари с лакът в слепоочието. Черепът ѝ изпука.

Жената падна върху чакъла и замря. Ужасен, Колекци­онера на кости коленичи и взе главата ѝ в ръце.

-      Не, не, не... - застена той.

Хвана го яд, че я удари толкова силно, че може да е счу­пил безупречния череп под фъндъците проскубана коса и незабележителното лице.

Амелия Сакс завърши поредния формуляр и спря за по­чивка. Излезе, намери в коридора автомат за напитки и си взе разредено кафе в пластмасова чашка. Върна се в кабине­та без прозорци и загледа уликите, които бе събрала.

Чувстваше странна привързаност към мрачната колек­ция. Може би заради това, на което се бе подложила, за да я събере - слабите ѝ стави я боляха и тя още потреперваше от съвсем пресните спомени. Погребаната жертва, ръката, ко­ято стърчеше като кървав клон от пръстта, сварените меса на Ти Джей Колфакс. До този ден уликите нямаха никаква стойност за нея. Веществените доказателства ѝ припомняха само скучните лекции в полицейската академия. Бяха само сметки, таблици и графики - наука. Нищо не ѝ говореха.

Не, Амелия Сакс искаше да работи с живи хора. Да пат­рулира в района си, да задържа хулигани, да гони наркомани. Да всява респект към закона - като баща си. Или да преслед­ва нарушители. Като красавеца Ник Карели, най-добрия в „Улична престъпност“, който гледаше света с предизвика­телната си усмивка.

Точно такава щеше да стане и тя.

Погледна крехкия сух лист, който бе намерила в тунела на бившия обор. Едната от подхвърлените улики на Извърши­тел 823. И бельото, федералните бяха взели уликите, преди Купър да успее да довърши анализа на... как се казваше онзи апарат? Хроматограф ли? От какво ли са мокри дрехите?

Тези мисли обаче ѝ напомняха за Линкълн Райм, а точно за него сега не искаше да си спомня.

Започна да попълва разписките за останалите улики. Все­ки формуляр съдържаше няколко празни реда, в които тряб­ваше да се впишат всички длъжностни лица, през които е преминало съответното веществено доказателство от момен­та на намирането му до представянето му в съда. Сакс бе пренасяла няколко пъти улики, като куриер, но сега за пръв път името ѝ се вписваше на първо място в картончето: „А.. Сакс, НЙПД 5885".

Тя отново вдигна пликчето с листото.

Той го беше докосвал. Самият той. Убиецът на Ти Джей Колфакс. Онзи, който бе държал дебеличката ръка на Монеле Гегнер и беше забил дълбоко ножа си в нея. Който в момента търси следващата си жертва. Ако не я е отвлякъл вече.

Онзи, който бе заровил сутринта жив нещастния човек. За да маха отчаяно за помощ в последните си мигове.

Сакс се замисли за принципа за обмена на Локар. Хора, които се намират в непосредствена близост, неминуемо си обменят нещо. Нещо голямо или малко. В повечето случаи дори не подозират какво.

Дали нещо от Извършител 823 не бе попаднало върху лис­та? Капчица пот може би. Мисълта я възбуждаше, плашеше, като че убиецът беше при нея, в малката, задушна стаичка.

Върна се отново към формулярите. Попълни ги за десет минути и тъкмо завършваше последния, когато вратата не­очаквано се отвори и я стресна. Сакс подскочи и се обърна.

На вратата стоеше Фред Делрей. Зеленото му сако вече не бе толкова безупречно, колосаната му риза бе намачкана. Агентът стискаше нервно незапалената си цигара.

-      Елате, полицай. Време е за наградата. Реших, че тряб­ва да присъствате на този момент.

Сакс го последва по късия коридор.

-      След малко ще получим резултатите от САИО - каза Делрей.

Оперативната зала бе още по-пълна отпреди. Агенти по ризи се суетяха край бюрата. Бяха въоръжени със служебни­те си пистолети: 10-милиметрови „Зиг-Зауер“ и „Смит и Уесън“ калибър 0.45. Петима-шестима се пулеха пред ком­пютъра, към който бе свързан скенерът.

На Сакс не ѝ харесваше начинът, по който Делрей им бе отнел случая, но нямаше как да не признае, че зад арогант­ния мръсник се крие дяволски способно ченге. Агентите - млади и стари - го обсипваха с въпроси и той търпеливо им отговаряше. Беше готов да вдигне телефона и в зависимост от това, с кого говори, с ругатни или с подмазване, да си из­действа, каквото си е наумил. От време на време вдигаше поглед към жужащата зала и изреваваше: „Ще пипнем ли този мръсник? Да, обзалагам се, че ще го направим.“ И аген­тите го поглеждаха объркано, но с ясното убеждение, че ако някой хване престъпника, това ще бъде Делрей.

-      Ето, излизат - провикна се един агент.