Kolekcionerut na kosti

-      Веднага ми налей!

-      В никакъв случай.

-      Лон, би ли ми налял едно питие?

-      Аз...

-      Повече не може да поеме - каза Том. - Като изпадне в такова настроение, става нетърпим. Няма да му играем по свирката.

-      Отказваш да изпълняваш нарежданията ми, така ли? Ще те уволня.

-      Уволнявай ме.

-      Това е тормоз над беззащитен инвалид! Ще те съдя. Арестувай го, Лон.

-      Линкълн - каза умолително Селито.

-      Арестувай го!

Детективът се стресна от злобата в гласа на Райм.

-      Хайде, приятелю, успокой се.

-      О, Господи! - изрева Райм. Започна да вие.

-      Какво му има? - попита изненадано Селито.

Том не отговори, гледаше парализирания внимателно.

-      Черният ми дроб. - Лицето на Райм се изкриви в злобна усмивка. - Най-вероятно имам цироза.

Том се намръщи.

-      Няма повече да търпя тези преструвки. Ясно ли е?

-      Не. Не е ясно... Ох!...

От вратата долетя женски глас:

-      Няма време.

Амелия Сакс влезе в стаята. Хвърли поглед на празната маса. Райм усети, че пяна избива по устните му. Беше бесен, защото тя стана свидетел на истерията му. Защото беше об­лечен с изгладена бяла риза, и то само заради нея. И защото искаше най-после да го оставят на мира, завинаги, сам на някое тъмно и тихо място - където щеше сам да си бъде цар. Не крал за един ден. А крал завинаги.

От слюнката по устата му започна да го сърби. Той сбърчи нос в опит да изсуши устната си. Том безропотно извади харти­ена кърпичка и обърса устата и брадичката на работодателя си.

-      Полицай Сакс - поздрави я Том. - Добре дошла. Вие сте блестящ пример за здрав разум. Напоследък не се среща­ме с много такива.

Тя носеше фуражка и яката на тъмносинята ѝ блуза бе разкопчана. Дългата ѝ червена коса се спускаше по рамене­те. Всеки безпогрешно би идентифицирал такъв косъм под микроскоп.

-      Мел ми отвори - каза тя, като кимна към стълбите.

-      Не трябва ли вече да спинкаш, Сакс? - попита саркастично Райм.

Том го потупа по рамото: „Дръж се прилично.“

-      Идвам от централата на ФБР - каза Сакс на Селито.

-      Как се използват доларите на данъкоплатците?

-      Хванаха го.

-      Какво? - изненада се Селито. - Просто ей така? Господи! В кметството знаят ли?

-      Пъркинс се обади на кмета. Убиецът е шофьор на такси. Роден е тук, но баща му е сърбин. Затова смятат, че крои нещо срещу ООН. Съден е. А, имал е и психически проблеми. Делрей и Отрядът за бързо реагиране на ФБР отидоха да го заловят.

-      Как го разкриха? - попита Райм. - Сигурно по отпеча­тъка.

Тя кимна.

-      Предполагах, че така ще стане. И какво правят за след­ващата жертва?

-      Загрижени са, но искат преди всичко да заловят прес­тъпника.

-      Е, такъв им е характерът. Я да позная. Въобразяват си, че ще го накарат да им каже къде е жертвата.

-      Позна.

-      Това ще им отнеме известно време. Мога да го предпо­ложа и без помощта на доктор Добинс и Психологическия от­дел. И какво, да не страдаш от носталгия, Сакс? Защо се върна?

-      Защото, независимо дали Делрей ще го залови, или не, мисля, че нямаме време за губене. Да спасим жертвата.

-      О, но ние сме отстранени от случая, не чу ли? Край, не сме в играта.

Райм погледна отражението си в тъмния монитор, опит­вайки се да види дали косата му е все още сресана.

-      Да не би да си се предал?

-      Полицай - започна Селито, - дори да искахме да нап­равим нещо, не разполагаме с уликите. Те са единствената следа...

-      Разполагаме.

-      Какво?

-      Всички са тук. Долу, в колата.

Детективът погледна изненадан през прозореца.

-      Както от последната сцена - продължи Сакс, - така и от предишните.

-      Как ги взе? - удиви се Райм.

Селито се затресе от смях:

-      Свила ги е, Линкълн. По дяволите!

-      На Делрей не му трябват - отбеляза Сакс, - освен за делото. Те ще хванат престъпника, ние ще спасим жертвата. Не е ли добре измислено?

-      Ама Мел Купър току-що си тръгна.

-      Не, чака долу. Помолих го да остане.

Сакс скръсти ръце. Погледна-часовника - минаваше еди­надесет.

-      Нямаме много време - повтори тя.

Райм също погледна часовника. Господи, колко беше из­морен! Том беше прав: от години не е стоял толкова дълго , буден. Остана изненадан - не, шокиран, - че въпреки гнева, обидата и напрежението, не чувстваше никаква психическа тежест. Минутите не му се струваха толкова дълги, както през последните три и половина години.

Райм избухна в смях:

-      Е, на работа тогава. Том? Том! Направи кафе. Ведна­га. Сакс, изпрати тези проби от целофан в лабораторията за­едно със снимката на парченцето, което Мел намери върху кокала. Искам резултатите от поляризационното изследване до час. И никакви глупости от рода на „най-вероятно“. Ис­кам недвусмислен отговор - от кой магазин е пазарувал прес­тъпникът. Лон, повикай малкия си помощник. Онзи, дето е кръстен на бейзболния играч.

Черните микробуси полетяха по малките улички.