Kolekcionerut na kosti

Това бе по-бавен път към жилището на престъпника, но Делрей знаеше какво прави: при антитерористични опера­ции по правило се избягват главните улици, които често се наблюдават от съучастници. Той се возеше във водещата ко­ла; затегна ремъка на бронираната си жилетка. След броени минути щяха да са на мястото на операцията.

Пред очите му преминаваха тъмни прозорци и покрити с отпадъци тротоари. Последния път, когато бе идвал в този западнал квартал, играеше ролята на Питър Хейл Томас от Куинс. Купи петдесет килограма кокаин от един дребен пуерториканец, който в последната минута реши да ограби кли­ента си. Издърпа парите от ръцете на Делрей, насочи писто­лета в слабините му и натисна спусъка спокойно, като че пазаруваше в плод-зеленчука. Три изстрела. Не улучи. Тоби Дулитъл и подкреплението заловиха мръсника и покровите­лите му, преди да успеят да си кажат името. Делрей се замисли как едва не се бе простил с живота само защото трафикантът наистина го прие за този, за когото се представяше - наркопласьор, а не ченге.

-      Време до началото на акцията: четири минути - обяви шофьорът.

По необясними причини Делрей се замисли за Лин­кълн Райм. Сега съжаляваше, че се държа толкова гадно, когато поемаше случая. Но нямаше друг избор. Селито бе­ше тъп като булдог, Полинг - психопат (Делрей не изпит­ваше угризения за тях). Райм бе този, който го тревожеше. Умът му режеше като бръснач (та нали неговият екип от­кри отпечатъка на Питърс, въпреки че не реагираха тол­кова бързо, колкото трябваше). В миналото, преди инци­дента, никой не можеше да мери сили с Райм. Нито да го излъже.

Сега той беше като безпомощна кукла. Колко тъжно: да умреш, а всъщност да си още жив. Делрей бе нахлул в стаята му - в спалнята му - и го беше нападнал по-жестоко, откол­кото Райм заслужаваше.

Може би трябваше да му се обади. Можеше...

-      Време е за действие - обяви шофьорът и Делрей заб­рави Линкълн Райм.

Микробусите навлязоха в улицата на Питърс. Повече­то от другите улички, през които бяха минали, гъмжаха от потни пушещи мъже с бири в ръка, излезли с надеждата да глътнат малко хладен вечерен въздух. Тази обаче бе пуста и тъмна.

Микробусите спряха плавно. Двадесетина агенти, обле­чени в черни маскировъчни униформи, изскочиха с извадени пистолети. Оръжията им бяха с фенери и лазерни мерници на дулата. Двама бездомници ги изгледаха; единият бързо скри уискито си под ризата.

Делрей погледна къщата на Питърс. От един прозорец струеше слабо жълто сияние.

Шофьорът вкара микробуса в едно тъмно отклонение и прошепна на Делрей:

-      Пъркинс се обажда. - Почука по слушалките на ради­останцията си. - Заедно с началника е. Иска да знае кой ръ­ководи акцията.

-      Аз - изсъска Хамелеона. Обърна се към хората си. - Искам да наблюдавате околните улици. Снайперите - там, там и там. Заемайте позиции. Ясно?

Старите дървени стъпала заскърцаха.

Прегърнал с една ръка през кръста все още замаяната от удара жена, той я въведе в мазето. Блъсна я на пода и я загледа.

„Естер...“

Тя вдигна очи. Безнадеждни, умоляващи. Той не обърна внимание на погледа ѝ. Гледаше само тялото ѝ. Започна да я съблича, пурпурния спортен костюм. Как може жена да из­лезе навън облечена само с... бельо? Не беше предполагал, че Естер Вайнрауб е курва. Мислеше я за трудолюбиво мо­миче, което шие ризи, по пет за пени.

Колекционера на кости се загледа в ключиците ѝ, които изпъкваха при гърлото. И там, където друг мъж би се насладил на гърдите ѝ, той впи поглед в мястото, където гръдната кост се свързва с ребрата, разперени встрани като крака на паяк.

-      Какво искате? - попита тя. Още не бе дошла съвсем на себе си.

Колекционера на кости я огледа внимателно. Пред него не стоеше млада, безупречно красива жена: носът ѝ бе твър­де плосък, устните прекалено дебели, кожата - като мръсен пясък. Той обаче видя под многото несъвършенства съвър­шената красота на сърцевината.

Нежно погали слепоочието ѝ. Дано да не е счупено...

Тя се закашля, ноздрите ѝ се разшириха. Миризмата тук бе прекалено силна, въпреки че на него това вече не му пра­веше впечатление.

-      Не ме удряйте отново - прошепна тя. - Моля ви, не ме бийте.

Той извади ножа, наведе се, разряза бельото ѝ. Тя пог­ледна голото си тяло.

-      Това ли искате? - каза задъхано. - Добре, чукайте ме. Добре.

„Удоволствията на плътта - помисли си презрително той - не могат да се сравняват...“

Той я вдигна на крака и жената отчаяно се отскубна и с несигурна крачка се запъти към малката врата в ъгъла на мазето. Не тичаше, не се опитваше да избяга. Само хлипаше. Протегна ръка към вратата.

Колекционера на кости я наблюдаваше, опиянен от бавното ѝ патешко поклащане.

Вратата, която в миналото бе водила към шахта за въг­лища, сега отвеждаше в тесен тунел, свързан със съседната изоставена сграда. Естер блъсна металната врата и я отвори. Влезе в тунела.

След не повече от минута Колекционера чу ужасения ѝ писък. Последван от задъхано, плачевно:

-      Господи, не, не, не!...

Другите ѝ думи се губеха в усилващите се възклицания на ужас.