Kolekcionerut na kosti

-      Искам няколко души да се подготвят за връзка с теле­фонните компании в Ню Йорк, Джърси и Кънектикът. Също и с Отдела за наблюдение на осъдени престъпници и Имигрант- ската служба. Да са готови за установяване на самоличността и адреса на престъпника. Прекратете всички други дейности.

Агентите се разпръснаха и започнаха да набират телефони.

На монитора излязоха някакви данни.

Делрей преплете пръсти. Сакс не можеше да повярва, че агентът е суеверен.

В залата настъпи гробна тишина.

-      Хванахме го! - изкрещя агентът, който работеше на компютъра.

-      Вече не е неизвестен извършител - пропя мелодично Делрей и се наведе над монитора. - Слушайте. Ето името му: Виктор Питърс. Роден е тук през 1948 година. Родителите му са от Белград. Значи имаме сръбска връзка. Осъждан е за наркотици, насилие, единия път със смъртоносни последици. Две присъди - излежани. Я слушайте това. Психиатричен про­фил. Три пъти постъпвал в психиатрията. В Белвю и Манха­тън. Последния път бил изписан преди три години от Вашин­гтон Хайтс.

Делрей погледна агентите.

-      Кой ще звъни в телефонните компании?

Неколцина вдигнаха ръце.

-      Обаждайте се!

Напрегнати пет минути изчакване.

-      Не е тук. Няма го в указателя за Ню Йорк.

-      Не е в Джърси.

-      Няма го и в Кънектикът.

-      По дяволите - промърмори Делрей. - Разменете име­ната. Пробвайте варианти. Вижте в закритите абонати за неп­латени сметки през последната година.

През следващите няколко минути агентите се надвикваха по телефоните.

Делрей започна да се разхожда нервно и Сакс разбра за­що е толкова хилав.

Изведнъж един агент изкрещя:

-      Намерих го!

Всички се обърнаха към него.

-      Говоря с главната централа на Нюйоркската телефон­на компания - извика друг. - Намериха го. Сега ще кажат... Шофьор на такси, фалшиво разрешително.

-      Нищо чудно - промърмори Делрей. - Трябваше да се сетя. Къде е регистриран?

-      Морнингсайд Хайтс. На една пряка от реката. - Аген­тът записа адреса и го подаде на Делрей. - Познавам кварта­ла. Доста е пуст. Има много наркомани.

Друг агент въведе адреса в компютъра си.

-      Добре, я да видим... Стара къща. Банкова собственост. Сигурно живее под наем.

-      Искате ли да говорите с отряда за обезвреждане на терористи? - обади се един агент от другия край на залата. - Свързах се с Куонтико.

-      Няма време - каза Делрей. - Ще използваме дежур­ния отряд за бързо реагиране. Вдигнете ги по тревога.

- А какво ще стане със следващата жертва? - попита Сакс.

-      Каква следваща жертва?

-      Той вече е отвлякъл някого. Знае, че сме взели улики­те преди час-два. Сигурно вече е заложил жертвата.

-      Нямаме сигнали за изчезнали хора. И ако е отвлякъл някого, вероятно го държи в къщата си.

-      Не, няма логика да го държи там.

-      Защо не?

-      Защото жертвата може да вземе някаква улика от къ­щата му. Линкълн Райм смята, че има тайна квартира.

-      Ами тогава ще го накараме да признае къде е жертвата.

-      Имаме доста добри методи за убеждаване - додаде друг агент.

-      Да действаме - каза Делрей. - Хайде, момчета, да бла­годарим на полицай Амелия Сакс. Тя откри отпечатъка.

Сакс се изчерви. Беше ужасно. Но не успя да се сдържи. Сведе очи и забеляза странни ивици върху обувките си. Даде си сметка, че още носи гумените ленти.

Когато вдигна поглед, видя зала, пълна със сериозни фе­дерални агенти, които проверяваха оръжията си и един по един се измъкваха през вратата. Преди да излязат, ѝ хвърля­ха по някой поглед - както дърварят поглежда цепеницата, преди да я удари с брадвата.

19.

„През 1911 година в почтения ни град се случила траге­дия, която почернила много съдби.

На 25 март стотици работливи млади жени прилежно се трудели в една фабрика за дрехи в Гринуич Вилидж, една от многото експлоататорски предприятия в града.

Заслепени от жаждата за по-голяма печалба, собствени­ците на тази фирма не позволявали на бедните момичета да ползват дори обикновени човешки удобства, разрешени и на робите. Смятали, че на работничките не може да им се има никакво доверие, и затова ги заключвали в кроячните и ши­вашките цехове.“

Колекционера на кости караше към свърталището си. Премина покрай една полицейска кола, но не вдигна поглед от пътя, така че служителите на реда не му обърнаха внима­ние.

„Във въпросния ден на осмия етаж на сградата избухнал пожар, който за броени минути обхванал цялата фабрика. Ра­ботничките не можели да се измъкнат заради заключените врати. Много от тях загинали още в сградата, а още повече, горящи като живи факли, скочили от тридесет метра върху паважа и починали от сблъсъка с твърдата Майка Земя.