Kolekcionerut na kosti

Опита се да изключи компютъра, но не направи точното движение с безименния си пръст. Микрофонът изпращя пронизително.

-      По дяволите! - промърмори мрачно Райм. - Прокле­ти машини!

Изненадан от реакцията му, Селито погледна чашата си и се пошегува:

-      Е, Линк, май уискито те хвана.

-      Ха - възкликна Том, - той и без това си е непохватен.

Колекционера на кости паркира до голямата водосточна шахта.

Слезе от таксито. Наоколо се носеше лепкавата миризма на гнила вода. Намираха се в една сляпа уличка. Тя водеше към канала, който събира дъждовната вода от Уестсайдската магис­трала и я отвежда в река Хъдсън. Тук никой нямаше да ги види.

Колекционера на кости мина зад таксито. Наслаждава­ше се на вида на възрастния си пленник. Също както се бе наслаждавал на момичето, завързано пред парния клапан. Или на гърчещата се ръка при железопътната линия.

Ужасът в очите му. Човекът се оказа по-слаб, отколкото го мислеше. По-безличен. Разрошен.

„Месото му е старо, но костите му са млади...“

Човекът се дърпаше на противоположната страна, свил ръце пред хилавите си гърди, сякаш за да се защити.

Колекционера на кости отвори вратата и опря пистоле­та в гърдите на пленника.

-      Моля ви - прошепна е треперещ глас човечецът. - Нямам много пари, но ще ви ги дам всичките. Ако отидем до банков автомат, ще...

-      Излизай.

-      Моля ви, не ме убивайте!

Колекционера на кости му даде знак с глава. Слабоватият човек се огледа отчаяно и се подчини. Застана до колата свит, с ръце все още пред гърдите, трепереше въпреки безжа­лостната жега.

-      Защо правите това?

Колекционера на кости отстъпи назад и измъкна белезни­ците от джоба си. Заради ръкавиците не успя веднага да ги отк­лючи. Като вдигна очи, забеляза едно четиримачтово корабче по реката. Обратното течение тук не бе толкова силно, както в Ийст Ривър, в която ветроходните съдове едва-едва отплуваха от пристаните на Ийстсайд, Монтгомъри и Аутуърд на север. Колекционера присви очи. Не, чакай - не беше платноходка, а увеселителен катер. По дългата палуба се мотаеха баровци.

Колекционера протегна ръката, в която държеше белез­ниците. Човечецът го хвана за ризата:

-      Моля ви! Бях тръгнал за болницата. Затова бързах. Болят ме гърдите.

-      Млък!

Човекът неочаквано посегна към главата на Колекци­онера на кости, хвана го с бледите си ръце и стисна здраво. Жълтите нокти се забиха във врата и раменете; проряза го силна болка. Колекционера се ядоса, хвана ръцете на жерт­вата и щракна грубо белезниците.

Залепи парче тиксо върху устата на човека и го повлече по чакъла към отвора на тръбата. Тя бе метър и двадесет в диаметър. Спря, огледа стареца.

„Костите ти ще се оглозгат много лесно.

Костите... Искам да ги пипна. Да ги чуя.“

Колекционера на кости вдигна ръката на човека. Старе­цът го погледна с ужасени очи, устните му трепереха. Колек­ционера погали пръстите, стисна фалангите между своите - искаше му се да си свали ръкавиците, но не посмя. После вдигна дланта на човека и я допря до ухото си.

-      Какво...?

Стисна с лявата си ръка малкия пръст на озадачения пленник, докато чу глухото изпукване на строшена кост. Прек­расна музика! Старецът изпищя - викът му бе заглушен от тиксото - и се свлече на земята.

Колекционера на кости го вдигна на крака и го повлече към тръбата. Набута го вътре.

Двамата излязоха под стар ръждясал кей. Отвратително място, земята бе застлана с полуразложените трупове на жи­вотни и риби, боклуци и сивкаво-зелени гнили водорасли. Стрък морска трева се поклащаше на повърхността на вода­та. Въпреки жегата в останалата част на града тук долу бе студено като през март.

„Сеньор Ортега...“

Напъха пленника наполовина във водата, завърза го с белезниците за един стълб. Воднистите очи на жертвата бяха на около метър над повърхността. Колекционера на кости внимателно се отдалечи по хлъзгавите камъни към тръбата. Обърна се и спря за момент. Не можеше да се нагледа. Не го интересуваше много дали полицаите ще намерят предишни­те жертви. Хана, жената от летището. Но този... Колекци­онера се надяваше да не го открият навреме. Всъщност, на­дяваше се изобщо да не го открият. Така че да дойде след месец-два, когато мъдрата река ще е почистила идеално ске­лета.

Върна се на покрития с чакъл паркинг, свали си маската и остави уликите за следващата жертва. Беше ядосан на по­лицаите, затова този път ги скри. И остави специална изне­нада за ченгетата. Нещо, което им бе пазил досега. След то­ва се върна в таксито.

Бризът подухваше леко, носеше миризмата на мръсната река. Шумолене на трева и - както винаги в града - звук от преминаващи коли.

Като стърженето на шкурка по кост.

Колекционера на кости спря и се заслуша. Погледна ми­лиардите светлини на сградите, които се простираха на север като продълговата галактика. На пътеката за пешеходци из­никна жена, която бягаше бързо и едва не се блъсна в него.

Облечената в червени шорти и горнище дребна брюнет­ка отскочи настрани. Спря задъхана. По лицето ѝ течеше пот. В добра форма - добре оформени мускули, но не особено кра­сива. Крив нос, дебели устни, кожа на петна.