Kolekcionerut na kosti

Жертвите от пожара в „Триангъл шъртуеър“ се изчис­ляват на 146. Полицията обаче била смутена от това, че не успяла да намери една от работничките, младата Естер Вайнрауб, която свидетели видели да скача в отчаянието си от един прозорец на осмия етаж. Никое от момичетата, скочи­ли като нея, не оцеляло. Възможно ли е тя по някакво чудо да е останала жива? Защото, когато телата били наредени на улицата за разпознаване от покрусените близки, бедната гос­пожица Вайнрауб липсвала.

Репортерите започнали да говорят за някакъв мародер, чо­век, който бил забелязан да напуска местопроизшествието с ог­ромен вързоп на рамо. Служителите на реда били толкова въз­мутени от мисълта някой да се гаври с тленните останки на невинната девойка, че веднага започнали щателно разследване.

След няколко седмици прилежните им усилия се увенчали с успех. Двама жители на Гринуич Вилидж докладвали, че са забелязали някакъв човек да си тръгва от мястото на пожара преметнал през рамо тежък вързоп „като килим“. Полицаите надушили следите му и го проследили до Уестсайд, където раз­питали местните жители и научили, че човекът, чието описание отговаряло на това на Джеймс Шнайдер, е все още на свобода.

Затегнали обръча на търсенето около едно съмнително свърталище в малка уличка на Хелс Кичън, недалеч от обо­рите на Шестдесета улица. Когато влезли в уличката, хората на реда били посрещнати от отвратителна воня...“

Колекционера на кости премина покрай самото място на пожара в „Триангъл шъртуеър“ - може би подсъзнанието му го бе довело тук. „Аш билдинг²⁷¹“ - както по ирония на съдбата се наричала постройката, в която се помещавала об­речената фабрика - вече я нямаше и на нейно място сега се издигаше една от сградите на Нюйоркския университет. „Пре­ди и сега...“ Колекционера на кости не би се изненадал, ако около него, като снежни топки, започнат да падат момичета, облечени в бели блузи, от които излизат искри и дим, и да се размазват с галещ ухото звук върху паважа.

„Когато нахлули в свърталището на Шнайдер, пазители­те на закона попаднали на още по-отвратителна и ужасява­ща гледка. Трупът на бедната Естер Вайнрауб (или по-скоро това, което било останало от него) се намирал в мазето. Шнай­дер се бил заел да довърши работата на огъня и отстранявал плътта на девойката по способи, прекалено шокиращи, за да бъдат описани в тази книга.

След претърсване на ужасяващата бърлога била открита тайна стаичка, пълна с почистени от месото човешки кости.

Под леглото на Шнайдер бил намерен дневник, в който психопатът записвал историята на злото. „Костите - пишел Шнайдер - са свещената сърцевина на човешкото тяло. Те не се променят с времето, не лъжат, не предават. Когато вед­нъж фасадата на нашата суета, на пороците на нисшите раси и на слабия пол се отстрани чрез изгаряне или сваряване, ние, без изключение, се превръщаме в благородни кости. Кос­тите на лъжат. Те са безсмъртни.“

Писанията на психопата отразявали хрониката на отвра­тителни експерименти, чрез които извергът се опитвал да установи най-ефикасния метод за отстраняване на плътта от костите на жертвите. Той опитвал варене, печене, третиране със сода каустик, оглозгване от животни и киснене продъл­жително време във вода.

Един от методите обаче му бил любим в това зловещо хоби: „Установил съм, че е най-добре - продължава дневни­кът му - просто да се зарови тялото в богата почва, така че Природата да свърши тази мъчителна работа. Този способ изисква най-много време, но опасността вонята на разлага­що се месо да събуди подозрения е най-малка. Предпочитам да заравям хората живи, въпреки че сам не мога да си обясня защо.“

В тайната стая били намерени още три трупа в гореспо­менатото състояние. Протегнатите ръце и изкривените лица свидетелстват, че нещастните жертви наистина са били жи­ви, когато Шнайдер е хвърлял последната лопата пръст над мъченическите им глави.

Тези тъмни деяния дали повод на журналистите да наре­кат Шнайдер с прякора, с който е известен и до наши дни: Колекционера на кости.“

Докато Колекционера на кости караше, мислите му се върнаха към жената в багажника, Естер Вайнрауб. Фините ѝ рамене, ключиците ѝ, деликатни като крилца на птичка. Той натисна газта, дори рискува да мине два пъти на червено. Не можеше да чака повече.

-      Не съм уморен - възрази Райм.

-      Уморен или не, нуждаеш се от почивка.

-      Не, искам още едно питие.

Покрай стената бяха наредени черни куфари, готови да бъдат отнесени в криминологичната лаборатория. Мел Ку­пър помъкна микроскопа надолу по стълбите. Лон Селито още седеше на стола, но не бе особено разговорлив. Току-що беше стигнал до извода, че Линкълн Райм изобщо не носи на пиене.

-      Сигурен съм, че ти се е вдигнало кръвното - каза Том.

-      Трябва да почиваш.

-      Искам да пия.

„Върви по дяволите, Амелия Сакс“ - помисли си Райм.

Откъде пък му дойде тази мисъл?

-      Стига. Пиенето е вредно за теб.

„Добре, спирам завинаги - каза си на ум той. - В поне­делник. Окончателно.“

-      Налей ми още едно - нареди парализираният.

Всъщност вече не му се пиеше.

-      Не.