Колекционерите

— Гледай да не го изпуснеш! — напрегнато говореше Стоун.

— Няма — отвърна тя и майсторски смени платната, запазвайки дистанцията до колата на Трент. Настъпилото утро улесняваше преследването.

— Май и друг път си следила чужди коли — подхвърли Стоун.

— Късметът на новака — промърмори тя. — Така отговорих и на Милтън, когато ми зададе подобен въпрос. Къде според теб отива Трент?

— На работа, надявам се.

Четирийсет минути по-късно предположението му се потвърди. Трент ги отведе до Капитолийския хълм и спря пред бариерата на служебния паркинг. Наложи се да прекъснат следенето. Спряха до тротоара и видяха как човекът от охраната вдига бариерата и маха на Трент да влезе.

— Ако знаеше, че е шпионин и убиец, едва ли би го пуснал толкова лесно — обади се Анабел.

— Докато не го докажем, той ще си остане почтен гражданин — напомни й Стоун. — Такива са правилата на демокрацията.

— Демокрация! — с отвращение изпуфтя Анабел. — Понякога на човек му се иска тази страна да бъде управлявана от фашисти!

— Глупости! — отсече Стоун.

— А сега какво ще правим?

— Ще чакаме и ще наблюдаваме.

Но дори преди 11 септември наблюдението в близост до Капитолия не беше лесна работа. А сега беше почти невъзможно, освен ако не се провеждаше с умение и безгранично търпение. След продължителни маневри Анабел най-сетне откри място за спиране, което беше достатъчно близо до изхода на служебния паркинг и достатъчно далеч, за да не дразни ченгетата. Стоун на два пъти слиза от колата и пресича улицата до близкия бар за храна и кафе. През останалото време слушаха радио, разказваха си дребни случки от личния живот и крояха планове за бъдещите си действия.

Милтън се обади по телефона, който беше дал назаем на приятеля си. Докладът му не съдържаше нищо особено. Полицията пазеше пълно мълчание за хода на разследването, а това принуждаваше медиите да предъвкват едни и същи новини. Стоун хвърли телефона на задната седалка, отпи глътка кафе и погледна партньорката си.

— Учудва ме, че не се оплакваш от чакането. Но то е неразделна част от следенето.

— Търпението винаги се възнаграждава — отвърна тя.

— Предполагам, че Трент ще изкара цял работен ден, но не можем да рискуваме. — Стоун огледа за пореден път обстановката около служебния паркинг.

— Библиотеката на Конгреса е наблизо, нали?

— На една пресечка оттук — уточни Стоун и посочи напред. — Там е сградата „Джеферсън“, където работи Кейлъб. Чудя се как се оправя, защото полицията със сигурност е там.

— Защо не му звъннеш? — предложи тя.

Стоун набра мобилния на приятеля си. Кейлъб не отговори и той позвъни в читалнята.

— Отиде да обядва — уведоми го любезен женски глас.

— Каза ли кога ще се върне?

— А мога ли да попитам кой се интересува? — засече го жената и той побърза да изключи.

— Какво има? — изгледа го продължително Анабел.

— Всичко е наред. Кейлъб отишъл да обядва.

В същия момент джиесемът иззвъня и Стоун погледна екранчето.

— А, ето го и него. — Натисна бутона и попита: — Къде се губиш, Кейлъб?

Изслуша отговора и натисна бутона за прекратяване на разговора. Лицето му беше безизразно.

— Какво става? — разтревожено попита Анабел.

— Не беше Кейлъб, а един от хората, които го държат.

— Какво?!

— Отвлекли са го.

— Но защо, за бога?! И защо звънят на теб?

— Взели са номера от Милтън. Искат преговори. Заплашват да го убият, ако се обърнем към полицията.

— Какво означава „преговори“? С кого?

— С мен, с Милтън и с Рубън.

— За да ви убият, нали?

— Твърде възможно. Но ако не отидем, ще убият Кейлъб.

— А откъде да знаем дали вече не е мъртъв?

— Ще се обадят отново довечера в десет и тогава ще чуем гласа му. А след това ще получим инструкции за времето и мястото на срещата.

Анабел замислено забарабани по износената кожа на волана.

— И какво ще правим?

Заковал очи в купола на Капитолия, Стоун внезапно попита:

— Играеш ли покер?

— Не обичам хазарта — отвърна с каменно лице тя.

— Е, Кейлъб е техният фул. Което означава, че ни трябва по-силна карта, за да спечелим раздаването. Мисля, че знам как да я получим… — Казвайки това, той пропусна да сподели, че печелившата карта означава да постави на изпитание едно дългогодишно приятелство. Но друг избор нямаше. Вдигна телефона и набра един номер, който помнеше наизуст.

— Алекс, обажда се Оливър. Имам спешна нужда от помощта ти.

Алекс Форд напрегнато се приведе над малкото бюро в сградата на вашингтонското оперативно бюро на Сикрет Сървис.

— Какво става, Оливър?

— Дълга история, но ще трябва да я чуеш цялата.

Когато Стоун млъкна, агент Форд се облегна назад и смаяно възкликна:

— Мамка му!

— Можеш ли да ни помогнеш?

— Ще направя всичко възможно.

— Имам план.

— Дано да е така. Защото от това, което ми разказа, става ясно, че нямаме никакво време!

Надвечер Албърт Трент излезе от сградата на Капитолия и подкара към дома си. Половин час по-късно напусна шосе 7 и пое по черните пътища към изолирания жилищен квартал. На един от тях видя катастрофирал пикап, заобиколен от линейка и патрулна кола. В средата на пътя се беше изправил униформен полицай. Трент намали скоростта и свали страничното стъкло.