Колекционерите

— Няма проблем — усмихна се Сийгрейвс. — Исках да ви кажа, че в момента тече петдневна проверка на книги от Ан Радклиф и Хенри Филдинг, които са мое притежание.

— Много добре. Кои книги?

— „Горски романс“ на Радклиф и „Приключенията на Джоузеф Андрюс“ на Филдинг.

— Добър избор, Бил. Радклиф е типична представителка на готическата мистика. Някой хора си мислят, че романите на ужаса са продукт на нашето време, но трябва да прочетат нещо от Радклиф. Със сигурност ще им спре дъхът. А „Джоузеф Андрюс“ е великолепна пародия на „Памела“ от Ричардсън. По ирония на съдбата Филдинг е прекрасен поет, но е известен с романите и пиесите си. Говори се, че Джонатан Суифт се разсмял за втори път в живота си именно когато прочел неговия „Палечко“. — Кейлъб замълча за момент, после с усмивка добави: — Не зная какво го е разсмяло за пръв път, въпреки че имам няколко теории по въпроса.

— Страшно увлекателно — любезно кимна Сийгрейвс. — Проблемът е там, че филаделфийският букинист, от когото купих книгите, се кълне, че става въпрос за първи издания, и подкрепя твърденията си с обичайните полиграфически доказателства, но аз имам нужда от мнението на истински експерт. Цената им никак не беше малка, знаете…

— Сигурно. Нека направим така: аз ще им хвърля едно око и ако не успея да си съставя мнение — в което се съмнявам, ако това не ви прозвучи прекалено самохвално, — ще ви свържа с човек, който положително ще може да го направи.

— Нямате представа колко съм ви благодарен, мистър Шоу!

— Моля, наричайте ме Кейлъб.

Отбиха се за сандвич в деликатесния магазин на Индипендънс Авеню, след което продължиха към офиса на Сийгрейвс.

Той действително се оказа на две крачки от Капитолия, но се наложи да минат през задния вход.

— Ремонтират фоайето и там е пълна бъркотия — поясни Сийгрейвс. — Налага се да вземем асансьора отзад.

Насочиха се към задната част на сградата. Сийгрейвс продължаваше да говори за стари книги и желанието си да събере добра колекция.

— За това се изисква време — отговори Кейлъб. — Аз съм съдружник в една антикварна книжарница в Александрия, някой ден трябва да се отбиете там.

— О, със сигурност ще го направя.

Сийгрейвс отключи врата в задната част на сградата и побутна Кейлъб пред себе си.

— Асансьорът е ей там, зад ъгъла — посочи тъмния коридор той и старателно заключи вратата.

— Добре — кимна Кейлъб. — Мисля, че…

Не успя да каже какво мисли, защото загуби съзнание и се свлече на пода. Сийгрейвс се надвеси над него с чук в ръка. Не беше излъгал, че ремонтират фоайето. Всъщност това важеше за цялата сграда, която още преди седмица беше опразнена.

Завърза ръцете и краката на жертвата си, пъхна парцал в устата му и го понесе към големия сандък, опрян до стената. Вкара го вътре и ловко закова капака, после извади телефона си и проведе кратък разговор. Пет минути по-късно наблизо спря микробус. Шофьорът слезе и помогна на Сийгрейвс да натоварят сандъка, после даде газ и бусът изчезна зад ъгъла.

62

Малко преди разсъмване Анабел мина да вземе Стоун. Двамата отидоха до къщата на Трент и заеха позиция, която им осигуряваше добра видимост. Придвижиха се до там с очукания пикап на Рубън, на когото оставиха колата, наета от Анабел. Прибягнаха до този ход, защото пикапът се вписваше в околната среда далеч по-добре от елегантния крайслер. Предишната вечер Анабел бе наела друга кола от летище „Дълес“.

Вдигнал бинокъла пред очите си, Стоун мълчаливо наблюдаваше. Беше тъмно, влажно и студено. След изключването на двигателя купето бързо изстина и Анабел неволно се сгуши в палтото си. Стоун не обръщаше внимание на несгодите и търпеливо чакаше. До момента по пътя беше преминала само една кола. Светлината на фаровете й с мъка си пробиваше път през гъстата мъгла, надвиснала ниско над земята. За всеки случай двамата се снишиха на седалката. Сънливият водач на колата изобщо не им обърна внимание. В едната си ръка държеше картонена чаша с кафе, а с другата притискаше мобилен телефон към ухото си.

Около час по-късно започна да се развиделява.

— Внимание! — напрегнато прошепна Стоун.

От алеята на къщата изпълзя кола и бавно излезе на пътя.

— Трент — обяви Стоун, насочил бинокъла си към шофьорското място.

Анабел огледа пустия път в двете посоки и поклати глава.

— Няма как да не ни забележи, ако тръгнем след него.

— Налага се да рискуваме.

За щастие край тях мина друга кола — дълго комби с жена зад волана и три малки деца на задната седалка. Трент излезе на пътя точно пред нея.

— Ето ни го буфера — промърмори Стоун. — Ако погледне в отгледалото, ще види едно обикновено семейство, нищо повече. Карай след тях.

Анабел запали мотора и включи на скорост.

Двайсет минути по-късно напуснаха лабиринта от тесни черни пътища и се насочиха към шосе 7. Още няколко коли се включиха в процесията, но Анабел успя да се задържи зад комбито, което ги разделяше от колата на Трент. Когато излязоха на шосе 7, движението стана далеч по-оживено, тъй като то бе главна артерия към Тайсънс Корнър, Вирджиния и Вашингтон. А тези пътища, особено към столицата, се задръстваха още към пет и половина сутринта.