Колекционерите

— Заповедта е да не го убивам, ако никой не попречи на оттеглянето ни. Което означава, че ти ни пускаш да си вървим, а той остава жив.

— Докъде точно искате да стигнете, преди да дезактивирате отровата?

— Не много далеч. Трябват ни само три минути. Но ако продължаваме да са бавим, ще натисна червения бутон.

Стоун погледна Кейлъб, премести очи към кипящия от гняв Рубън, после отново ги закова в лицето на приятеля си.

— Чуй ме, Кейлъб! — извика той. — Налага се да им се доверим.

— За бога, Оливър, помогни ми! — проплака Кейлъб, а от изражението му личеше, че не вярва на никого.

— Бъди спокоен, ще ти помогна — извика в отговор Стоун, после, обзет от отчаяние, изведнъж попита: — Колко ампули с отрова има в проклетия нашийник?

— Какво? — стреснато го погледна мъжът.

— Попитах колко!

— Две. Едната отляво, другата отдясно.

Стоун се обърна, подаде раницата си на Рубън и прошепна:

— Ако ще умираме, поне да не бъде напразно!

Рубън пое раницата и кимна с каменно лице.

Стоун отново се обърна с лице към похитителите и вдигна лявата си ръка.

— Позволете ми да вкарам ръката си под нашийника. Искам лявата ампула да улучи мен, а не приятеля ми.

Двамата мъже объркано се спогледаха.

— Но така ще умрете и двамата! — извика единият от тях.

— Точно така, ще умрем заедно!

Кейлъб престана да трепери и се втренчи в него.

— Не прави това, Оливър!

— Млъквай! — сряза го Стоун и се обърна към мъжете зад него. — Кажете къде точно да пъхна ръката си!

— Не знам дали… — започна единият.

— Казвай! — изкрещя Стоун.

Онзи се подчини и посочи мястото. Стоун пъхна пръстите си и докосна шията на Кейлъб.

— Как ще разбера кога е дезактивирано оръжието? — извика той.

— Когато червената лампичка светне зелено — отговори единият от мъжете и посочи малката мигаща точица встрани на нашийника. — Тогава откачаш скобите и яката пада. Но ако я насилиш преди това, тя автоматично ще се задейства.

— Ясно — кимна Стоун и стрелна Трент, който стоеше неподвижно на крачка от него. — Вземайте тоя боклук и изчезвайте!

Албърт Трент се отскубна от ръцете на Рубън и тръгна към похитителите. Минута по-късно тримата се смесиха с тълпата, а той се обърна и ухилено им махна с ръка.

— Адиос!

Стоун не му обърна внимание, заковал очи в лицето на Кейлъб. Привлечени от необичайната гледка, минувачите започнаха да се спират.

— Дишай дълбоко, Кейлъб! — настоятелно прошепна той. — Те няма да ни убият, няма! — Погледна часовника си. От оттеглянето на похитителите бяха изминали около шейсет секунди. — След две минути ще сме свободни. Добре сме, намираме се в отлична форма. — Очите му отново се заковаха в циферблата. — Деветдесет секунди. Още малко, дръж се. Дръж се, Кейлъб!

Библиотекарят се беше вкопчил в ръката му със зачервено лице, въздухът излиташе от гърдите му с остро свистене. Но краката му стояха твърдо на земята.

— Добре съм, Оливър — прошепна най-сетне той.

Забелязал нещо нередно, към тях се насочи униформен полицай. Двама мъже с бели комбинезони, които почистваха тревните площи, бързо му препречиха пътя. Вече бяха информирали скритите в засада снайперисти за промяната в ситуацията.

Милтън и Анабел незабелязано се приближиха до Рубън, който с напрегнат шепот им обясни за какво става въпрос. Лицето на младежа се разкриви от ужас, от очите му рукнаха сълзи. Анабел ахна и прикри устата си с длан, заковала поглед в неподвижните фигури на приятелите си.

— Трийсет секунди, Кейлъб — обади се Стоун, заковал очи в червената лампичка на нашийника. — Десет секунди и сме свободни.

Започнаха да отброяват едновременно и скоро стигнаха до нулата. Но лампичката не светна зелено.

— Няма ли да свалиш този нашийник, Оливър? — нетърпеливо попита Кейлъб, който не можеше да я види.

Стоун усети как нервите му се опъват докрай, но изобщо не помисли да издърпа ръката си. Затвори очи и се приготви за боцването на автоматично задействаната спринцовка.

— Оливър, виж! — изкрещя в следващия миг Анабел.

Стоун отвори очи и се втренчи в малката точица, грейнала с наситено зелен цвят.

— Помогни ми, Рубън! — извика той.

Едрият мъж се стрелна напред и двамата заедно разкопчаха нашийника. Кейлъб рухна на колене, а приятелите му се струпаха около него. Миг по-късно той вдигна глава, грабна ръката на Стоун и яростно я разтърси.

— Постъпката ти беше невероятна, Оливър! — изкрещя извън себе си той. — Никога не съм виждал подобно нещо!

Стоун вдигна глава и огледа лицата на приятелите си. Изведнъж всичко му стана ясно. Реакцията му беше светкавична.

— Лягайте долу! — изкрещя той и запрати с всичка сила нашийника над оградата, по посока на фонтана.

Миг по-късно бомбата експлодира, вдигайки във въздуха високи пръски вода, примесени с парчета бетон. Събралата се на тротоара тълпа панически се разбяга. Изтекоха няколко секунди, преди групичката да се надигне от тревата.

— Господи, Оливър! — прошепна с разтреперан глас Кейлъб. — Как разбра?