Конго

През ноември 1978 година беше разгледано делото по насилствено задържане на шимпанзе с име Артър, което владееше перфектно езика на знаците. Собственикът му, университетът Джон Хопкинс, реши да го продаде и да приключи с програмата. Неговият учител, Уилям Левин, подаде оплакване в съда и успя да извоюва присъда за насилствено задържане на основанието, че Артър знае да говори и по този начин вече не е шимпанзе.

— Един от основните факти беше — каза Мортън, — че когато Артър биваше изправян пред други шимпанзета, той ги наричаше „черни неща“. И когато после Артър беше помолен два пъти да сортира фотографиите на хора и шимпанзета, той и двата пъти го направи правилно, само дето и двата пъти помести снимката си при тези на хората. Явно не се считаше за шимпанзе, и съдът реши, че трябва да остане при учителя си, тъй като насилствената раздяла би могла да му причини тежък психически стрес.

— Ейми плаче когато я напускам — каза Елиът.

— Искате ли съгласието й когато провеждате експерименти?

— Винаги. — Елиът се усмихна. Мортън очевидно си нямаше представа какво представлява ежедневния живот с Ейми. Каквото и да правеше, той всеки път искаше разрешението й, дори и да ставаше дума за пътуване с кола. Тя беше могъщо животно, и понякога можеше да създаде големи неприятности.

— Регистрирате ли съгласията й?

— На видеозаписи.

— Разбира ли експериментите, които й предлагате.

Той повдигна рамене.

— Казва ми, че ги разбира.

— Използвате ли система за поощрения и наказания?

— Всички учени, които изследват поведението на животните, го правят.

Мортън се навъси.

— Каква форма приемат наказанията?

— Ами, когато се държи като непослушно момиче, карам я да застане в ъгъла с лице към стената. Или пък я лишавам от любимия й сладкиш преди лягане.

— А изтезания и удари с електрически ток?

— Но това е нелепо.

— Никога ли не сте я наказвали физически?

— Тя е доста едро животно. Обикновено се тревожа тя да не ми се ядоса и да накаже мен.

Мортън се засмя и се изправи.

— Всичко ще е наред — каза той. — Всеки съд ще издаде решение, че Ейми е ваш пациент и вие трябва да решите под чие разпореждане трябва да остане. — Той се поколеба. — Съзнавам, че ще ви прозвучи странно, но бихте ли могли да я поставите на скамейката за свидетели?

— Мисля, че мога — каза Елиът. — Мислите ли, че ще се стигне дотам?

— Не и в нашия случай — отвърна Мортън. — Но рано или късно това ще се случи. Само гледайте: няма да минат и десет години, и ще има съдебен процес с главен участник говорящ примат, като маймуната ще бъде в кабината на свидетелите.

Елиът разтърси ръката му и каза, че си тръгва.

— Между другото, ще имам ли някакъв проблем докато я извеждам от страната?

— Ако случаят се окаже с обвинение по насилствено задържане, може да имате неприятности при пресичане на границата — каза Мортън. — Да не планирате да ходите някъде с нея извън страната?

— Да.

— Тогава съветът ми е да го направите колкото може по-бързо, без го споменавате никому.

Малко след девет Елиът влезе в кабинета си на третия етаж в сградата на зоологическия факултет.

— Някаква си доктор Рос от фонда по опазване на дивите животни в Хюстън се обади, че тръгва за Сан Франсиско. Мистър Морикава три пъти телефонира, каза, че е важно. Срещата с екипа по проекта Ейми е насрочена за десет часа. И Уинди е в кабинета ви.

Джеймс Уелдън беше старши преподавател във факултета, слаб, но гръмогласен мъж. „Уинди“3 Уелдън обикновено беше изтипосван във факултетните карикатури изправил наслюнчения си пръст във въздуха: той беше всеизвестен познавач на посоката на вятъра. През последните няколко дни беше избягвал Елиът и екипа му.

Елиът влезе в офиса си.

— Питър, момчето ми — жизнерадостно възкликна Уелдън, протягайки ръка за своята версия на сърдечно ръкостискане. — Подранил си.

Елиът веднага застана нащрек.

— Мислех, че ще се бия с тълпата — каза той.

Протестиращите не се показваха по-рано от десет часа, а понякога и по-късно, в зависимост от това, кога бяха уредили срещата си с новинарските екипи от телевизията. Тия работи ставаха така тия дни: протест по предварителна уговорка.

— Повече няма да стъпят тук — захили се Уелдън.

Той връчи на Елиът последния брой на Кроникъл, с обградена с черен молив статия на първата страница. Елеонор Врайс беше подала оставка от поста си като регионален директор на АЗП, под предлог, че е претоварена с работа и има лични проблеми; в едно официално твърдение на АЗП в Ню Йорк се каза, че те са допуснали сериозна грешка при разбирането на природата и съдържанието на изследванията на Елиът.

— Което означава какво? — запита Елиът.

— Офисът на Бели направи обзор на статията ти, а Врайс публикува официално признание за отсъствието на изтезания при работата ти, и решиха, че АЗП е изправена пред сериозен риск по дело за обезщетение относно понесени морални и материални щети. Офисът им в Ню Йорк е изпаднал в ужас. Днес по-късно ще ти падат на колене. Да ти призная, надявам се, че ще проявиш разбиране.

Елиът рухна в стола си.

— Какво става със събранието на факултета тази седмица?