Конго

Ранните изследователи обаче повтаряли легендите, проникващи от вътрешността на континента, включително и историята за град Зиндж. Един португалски художник, Хуан Диего де Валдес, през 1642 година нарисувал широко известната картина на изгубения град Зиндж.

— Той обаче също така рисувал и картини на мъже с опашки и маймуни съвокупляващи се с местни жени — каза Сара Джонсън.

Някой изстена.

— Очевидно Валдес е бил инвалид — продължи тя. — Той е прекарал целия си живот в Сетубал, пил е с моряците и е рисувал картини базирани на разговорите им.

Едва към средата на деветнадесети век Ричард Бъртън и Спийк, Бейкър и Ливинстън, особено Станли, изследват цялостно черния континент. Никой от тях обаче не успява да открие дори и следа от изгубения град Зиндж. Но и през следващите сто години той си остава чиста легенда.

Дълбоко униние обзе екипа по проекта Ейми.

— Казах ви, че новините не са добри — каза Сара Джонсън.

— Значи искаш да кажеш, че тази картина се базира само на някакво описание, и че ние в действителност изобщо не знаем дали градът съществува или не, така ли?

— Боя се, че е така — отвърна Сара Джонсън. — Няма никакво доказателство, че градът изобразен на картината, изобщо някога е съществувал. Това е само една легенда.

4. Разрешителна способност

Пълното доверие на Питър Елиът в достоверната информация на двайсети век: факти, схеми, графики, го беше заварило неподготвен за възможността, че гравюрата от 1642 година, с всичките си подробности, е била просто рожба на въображението на един художник. Новината му подейства като шок.

Плановете им да отведат Ейми в Конго изведнъж се превърнаха в детинска наивност; сходството на примитивните й картини с гравюрата на Валдес от 1642 година беше очевидно случайно. Как бяха могли да повярват, че изгубеният град Зиндж е нещо друго освен древна приказка? В света на седемнадесети век с неговите устремно разширяващи се хоризонти и нови чудеса, представата за такъв град би изглеждала съвсем на място, дори и убедителна. Но в компютризираното двадесето столетие изгубеният град Зиндж беше толкова реален, колкото и Камелот или Ксанаду. Само един глупак би могъл така лековерно да приеме легендата за действителност.

— Значи изгубеният град просто не съществува — обобщи той.

— О, той съществува, — произнесе тя. — Няма и съмнение.

Елиът бързо вдигна поглед и видя, че женският глас не принадлежеше на Сара Джонсън. Върлинесто момиче на двайсет и четири-пет години се беше появило в дъното на стаята. Можеше да мине и за красиво, ако не беше студенината, която лъхаше от нея. Беше облечена в строг, делови костюм, и носеше куфарче, което постави на масата и щракна ключалките.

— Аз съм доктор Рос — обяви тя, — от Фонда за запазване на дивите животни, и бих искала да получа мнението ви за тези фотографии.

Тя раздаде пачка снимки на персонала, който се втренчи като омагьосан в тях. В края на масата Елиът нетърпеливо чакаше докато снимките стигнат и до него.

Бяха едрозърнести черно-бели фотографии с хоризонтални ивици от разгъването на изображението, фотографирано от видеоекрана. Картината обаче не оставяше никакви съмнения: порутен град в джунглите, с любопитни врати и прозорци с обърнати сводове, наподобяващи полумесец.

5. Ейми

— От спътник? — повтори Елиът, усещайки напрежението в гласа си.

— Точно така, изображенията бяха излъчени от спътник над Африка само преди два дни.

— Значи знаете точното местоположение на тия развалини?

— Разбира се.

— И експедицията ви потегля само след няколко часа?

— Шест часа и двайсет и три минути, ако бъдем точни — изрече Рос, гледайки електронния си часовник.

Елиът закри заседанието и близо час разговаря с Рос на четири очи. Той обясни по-късно, че Рос го „била измамила“ относно целта на експедицията им и опасностите, които ги очаквали. Елиът обаче нямаше търпение да потеглят и едва ли беше склонен да вдига шум за истинските причини за експедицията на Рос, или потенциалните опасности. Майстор в осигуряването на финанси за дейността си, той отдавна беше привикнал със ситуациите, когато парите на другите и собствените му мотиви не съвпадаха. Това беше циничната страна на академичния живот; щеше ли да бъде финансирано поне едно чисто научно изследване, ако не обещаваха лекарство против рака?

Очевидно на Елиът нито веднъж не му хрумна, че Рос може да го използва по същия хладнокръвен начин, както и той нея. Рос беше неискрена още от самото начало; тя бе получила инструкции от Травис да представя мисията на ТСЗР в Конго „без да се впуска в много подробности“. Пропускането на подробностите й беше станало втора природа; всички в ТСЗР бяха приучени да си държат езика зад зъбите и да го показват само при крайна необходимост. За Елиът това беше обикновено фондация, а това беше много сериозна грешка.

В крайна сметка и Рос и Елиът се недооцениха един друг, защото външността и на двамата беше измамчива, и то по един и същи начин. Той беше толкова свит и стеснителен пред хората, че един член на ръководството на факултета в Бъркли го беше коментирал по следния начин: