Конго

Нито пък някой друг можеше да се досети, и дискусията се насочи към самите рисунки и новопреведените текстове. Сара Джонсън, която отговаряше за изследването на източниците, започна с обезсърчителния коментар:

— Имам лоши новини за Конго4.

Тя обясни, че повечето от записаните истории не съдържат нищо за Конго. Древните египтяни от горното поречие на Нил знаели само, че реката им извира много далеч на юг, в район който те нарекли Земята на дърветата. Това било тайнствено място с гори толкова гъсти, че дори и посред бял ден мракът в тях бил непроницаем. Странни създания обитавали този вечен мрак, включително и дребни човечета с опашки, и животни наполовина бели и наполовина черни.

Почти четири хиляди години оттогава нищо по-съществено не е научено за вътрешността на Африка. Арабите дебаркирали в Източна Африка през седми век от новата ера; това били търсачи на злато, слонова кост, подправки, и роби. Но арабите били моряци търговци, и не се осмелили да навлязат във вътрешността. Те нарекли вътрешността Зиндж или Земята на чернокожите, област, запълнена с приказни фантазии. Носели се истории за огромни гори и дребни хора с опашки; легенди за бълващи огън планини, запълващи небесата с дим; приказки за местни селища превзети от маймуните, които съжителствали с жените; небивалици за гиганти с космати тела и плоски носове; разкази за създания получовеци, полулеопарди; страховити истории за местни пазари, на които се продавали най-големите деликатеси — бутове от угоени човеци.

Тези истории били достатъчни, за да държат арабите на дистанция, само по крайбрежието, въпреки че се разнасяли истории не по-малко вълнуващи, изпълнени с планини от блестящо злато, речни корита изобилстващи с диаманти, животни, говорещи езика на хората, гигантски цивилизации сред джунглата с невъобразим разкош. Една история специално намерила място във всички източници без изключение: легендата за Изгубения град Зиндж.

Съгласно легендата, един град известен на евреите от Соломоново време, бил източникът на невъобразими богатства от диаманти. Маршрутът на керваните до града бил пазен по-строго от всичко, тайната предавана от баща на син, като свещена вяра в продължение на безброй поколения. Но диамантените мини се изтощили и градът сега лежал в развалини някъде в черното сърце на Африка. Недостъпният път на керваните бил погълнат от джунглата, и последният търговец, комуто била известна тайната на маршрута, я отнесъл със себе си в гроба преди много столетия.

Тайнственото и примамливо място арабите нарекли Изгубения град Зиндж5. И въпреки оцелялата му до днешни дни слава Джонсън успя да открие съвсем малко по-подробни описания на града. През 1187 година един арабин от Момбаса на име Ибн Барату, записал, че „коренните жители на региона разказват… за един изгубен град далеч във вътрешността на страната, наречен Зиндж. Там обитателите му, които са чернокожи, на времето живели сред богатство и охолство, като дори и робите се кичели с скъпоценни камъни и особено сини диаманти, защото там имало несметни находища от диаманти.“

През 1292 година един персиец на име Мохамед Зиад твърдял, че „един голям диамант [с размера на] мъжки юмрук… бил изложен на улиците на Занзибар, и всички твърдели, че произходът му бил от вътрешността, където можели да се открият развалините на един град наречен Зиндж, и там можело да се открият такива диаманти в изобилие, пръснати по земята и също така в реките…“

През 1334 година друг арабин, Ибн Мохамед, твърдял „че нашият отряд направи приготовления да потърси града Зиндж, но скоро прекрати търсенето след като научи че градът отдавна бил изоставен, и силно разрушен. Казват, че архитектурата на града била много странна, защото вратите и прозорците били построени като криви под формата на полумесец, а къщите били заети от някакво войнствено племе космати мъже, които говорели шепнешком непознат език…“

След това пристигнали португалците, тези неуморими усвоители на нови земи. През 1544 година вече навлизали навътре от западното крайбрежие нагоре по течението на мощната река Конго, но скоро се сблъскали с всички онези препятствия, които щели да прекъснат за няколко столетия изследването на централна Африка. Конго не била плавателна след първата група бързеи, на двеста мили навътре в континента (там, където на времето е било Леополдвил, сега е Киншаса). Местните жители били враждебно настроени и канибали. А кипящата от изпарения джунгла била източник на болести: малария, сънна болест, шистосомоза, черноводна треска, които косели чуждестранните нашественици.

Португалците никога не успели да проникнат в централно Конго. Нито пък успели да сторят това англичаните; под командването на капитан Бренър през 1644 година цялата му експедиция потънала като във водата сред джунглата. В продължение на още две столетия Конго ще остане бяло петно върху картите на цивилизования свят.