Конго

Елиът беше очаквал, че Ейми ще се изплаши при излитането, и си беше приготвил спринцовка с транквилизатор Торален. Инжекцията обаче остана неизползвана. Ейми проследи как Дженсен и Левин закопчават коланите си и тя веднага закопча и своя; за нея процедурата сякаш съдържаше нещо забавно в себе си, като част от някаква, макар и простичка, но игра. И макар и очите й да се разшириха при рева на реактивните двигатели, човешките същества около нея не се разтревожиха, и Ейми копира отегченото им безразличие, повдигайки вежди и сигнализирайки за скуката си.

Все пак когато се издигнаха и надзърна през илюминатора, тя веднага изпадна в паника. Мигновено разкопча колана и се заклати през пасажирския отсек, надзъртайки през всеки илюминатор и разбутвайки хората в скимтящия си ужас като непрестанно сигнализираше, Къде земя земя къде земя? Земята беше черна и неразличима под крилата на самолета. Къде земя? Eлиът й заби спринцовката с Торален и после започна да я чеше и да я увещава да си седне в креслото.

Сред природата приматите посвещаваха по няколко часа дневно пощейки се един друг, измъквайки репеите и тръните от козината. Поведението на чесане беше важно за подреждането на социалната доминантна структура на групата; съществуваше схема, по която животните се чешеха едни други, спазвайки определен порядък. И освен всичко това, подобно на разтриването на гърба при хората, чешенето имаше и успокояващ, отпускащ ефект. Само след минути Ейми вече бе достатъчно отпусната и забеляза, че другите пиеха нещо, като капризно настоя за „зелено капка пиене“ — нейната представа за мартини с маслина и цигара. Подобни „възнаграждения“ й се полагаха само при специални случаи, такива като коктейли във факултета, и Елиът послушно й даде напитка и цигара.

Възбудата й обаче се оказа прекалено голяма за нея; само след час тя вече спокойно гледаше през прозореца и си сигнализираше сама на себе си Хубава картина докато изведнъж повърна. Тя се извини унизително, Ейми съжалява Ейми мръсно Ейми Ейми съжалява.

— Всичко е наред, Ейми — успокои я Елиът, като я галеше по тила. Скоро след това, след като сигнализира Ейми спи сега, усука и нагъна одеялата в леговище върху пода и заспа, хъркайки шумно през широките си устни. Легнал до нея на пода, Елиът се зачуди как ли заспиват другите горили без такова изнудване?

Елиът познаваше добре реакцията си при пътуване. При първата си среща с Карън Рос той беше останал с впечатлението, че и тя беше учен, не особено различаващ се от него. Но огромният самолет запълнен докрай с компютризирано оборудване, акронимната сложност на цялата операция предполагаше, че Технологичната служба по земните ресурси имаше солидни гърбове зад себе си, а вероятно дори и връзки с военните.

Карън Рос се изсмя на предположенията му.

— Прекалено сме дисциплинирани, за да имаме нещо общо с армията.

След това му разказа за предисторията на интереса на ТСЗР във Вирунга. Подобно на екипа по проекта Ейми, Карън Рос също се бе препънала в легендата за изгубения град Зиндж. Но за разлика от тях си бе извлякла съвсем различни заключения от цялата история.

През последните триста години са били направени няколко опита да се открие изгубения град. През 1692 година един английски авантюрист на име Джон Марли повел експедиция от двеста души в Конго; повече никой не чул за него. През 1744 година холандска експедиция потънала сякаш във водата сред джунглите; през 1804 година друга британска експедиция водена от шотландския аристократ сър Джеймс Тагарт, подходила към Вирунга от север, добирайки се едва до завоя Равана на реката Убанги. Той изпратил един отряд напред да разузнае обстановката, но никой не се върнал да докладва.

През 1872 година Станли минал покрай региона Вирунга, но не навлязъл в него; през 1899 година германска експедиция навлязла навътре, загубвайки повече от половината си личен състав. Частно финансирана италианска експедиция изчезнала цялата безследно през 1911 година. Това бил последният опит да намерят изгубения град Зиндж.

— Значи никой не го е открил — заключи Елиът.

Рос поклати глава.

— Мисля, че няколко експедиции са се добрали до града — каза тя, — но никой не е успял да се върне.

Такъв вариант само по себе си не беше мистериозен. Ранните експедиции в Африка са били извънредно опасно занятие. Дори и най-добре подготвените от тях по правило губели половината си състав или повече. Устоялите на маларията, сънната болест и черноводната треска били изправяни пред пред реки гъмжащи от крокодили и хипопотами, джунгли пълни с леопарди и подозрително настроени канибалски племена. А гората, колкото и да била буйна, предлагала съвсем оскъдна храна; множество експедиции просто измрели от глад.

— Според мен, градът съществува — обърна се Рос към Елиът. — И така, ако приемем, че това е вярно, къде бихме могли да го открием?