Конспирация за Короната

рон стояха зад олтара. Новрон, изобразен като силен, красив мъж в раз-

цвета на силите си, коленичеше с меч в ръка. Бог Марибор, представен

като могъща фигура с дълга брада и надиплени одежди, надвисваше над

Новрон, поставяйки корона на главата на мъжа. Самият олтар представ-

ляваше дървен шкаф с три широки врати и връх от розов мрамор. Над

него имаше още две свещи и голяма разтворена позлатена книга.

ДеУитт бе казал на Ейдриън, че е оставил меча зад олтара, така че те

се отправиха натам.

Наближавайки първия ред пейки, двамата внезапно застинаха. Тяло

лежеше по лице в локва прясна кръв. Заоблената дръжка на кама стърче-

ше от гърба му. Докато Ройс бързо оглеждаше за меча на Пикъринг, Ейд-

риън потърси признаци на живот у наръгания. Мъртъв; от меча нямаше

и следа. Ройс потупа Ейдриън по рамото и посочи към златната корона, търкулнала се до другата страна на колоната. И двамата осъзнаха цялата

тежест на ситуацията – крайно време бе да изчезват.

Отправиха се към вратата. Ройс поспря за миг, за да се убеди в праз-

нотата на залата. Изсулиха се от параклиса, затвориха врата и се отпра-

виха към спалнята.

– Убийци!

Викът се разнесе тъй отблизо и така страховито, че и двамата се

обърнаха с приготвени оръжия. Ейдриън бе извадил два меча – дълъг и

къс; Ройс държеше великолепен кинжал с бяло острие.

Пред отворената врата на параклиса стоеше брадато джудже.

46

Майкъл Дж. Съливан

– Убийци! – викна отново то: излишно. Вече се разнасяше тропот на

крака и след секунда войници с приготвени оръжия заливаха коридора от

двете страни.

– Убийци! – джуджето продължи да ги сочи. – Те убиха краля!

Ройс повдигна резето на водещата към спалнята врата и бутна, но тя

не поддаде. Опита отново, но вратата не помръдваше.

– Хвърлете оръжията или ще ви накълцаме на място! – заповяда вой-

ник. Той беше висок човек с рунтави мустаци, които настръхваха, докато

той скърцаше със зъби.

– Колко мислиш са? – прошепна Ейдриън. Стените ехтяха от звуците

на още пристигащи войници.

– Твърде много – отвърна Ройс.

– След минутка ще са доста по-малко – увери го Ейдриън.

– Няма да успеем. Не мога да отворя вратата, нямаме изход. Изглеж-

да някой я е залостил отвътре. Не можем да се бием с цялата охрана на

замъка!

– Свалете ги веднага! – викна командващият и направи крачка към

тях, докато вдигаше меча си.

– По дяволите – Ейдриън остави остриетата си да се отпуснат на зе-

мята. Ройс стори същото.

– Отведете ги – излая войникът.

* * *

Олрик Есендън се сепна. Не бе в стаята си. Леглото бе далеч по-тяс-

но от обичайното и липсваше обичайният кадифен балдахин. Стените бя-

ха от гол камък; само малък скрин и масичка украсяваха мястото. Изпра-

ви се, разтривайки очи и скоро осъзна къде е. Бе заспал, очевидно преди

няколко часа.

Погледна към Тили, голият гръб и рамото на която се подаваха изпод

юргана. Олрик се зачуди как тя може да спи при цялата тази суматоха.

Изтърколи се от леглото и затърси нощната си риза. Разграничаването на

облеклото бе лесно дори и в мрака: нейното бе лен, неговото – коприна.

Събудена от движението му, Тили запита уморено:

– Какво не е наред?

– Нищо, заспивай – отвърна Олрик.

Тя можеше да проспи и ураган, но напускането му винаги я събуж-

даше. Не бе виновна за заспиването му, но той си я обвиняваше така или

иначе. Олрик мразеше да се събужда тук. Мразеше Тили дори още повече

и бе наясно с парадокса. През деня нуждата й от него го привличаше, но

47

Конспирация за Короната

на сутринта го отблъскваше. Ала тя бе най-красивата от всички слугини

в замъка. Олрик не се интересуваше от благородните дами, които баща

му канеше. Те бяха високомерни и смятаха девствеността си за по-ценна

от короната. Намираше ги отегчителни и глупави. Баща му не смяташе

така. Олрик бе само на деветнадесет, но отецът вече го притискаше да си

избере булка.

– Един ден ти ще бъдеш крал – бе му казал Амрат. – Твой първи дълг

към кралството е да оставиш наследник.

Баща му говореше за брака като за професия и Олрик го виждаше по

идентичен начин. За него тази, както и всякаква друга работа, бе най-доб-

ре да се отбягва – или в краен случай отлага до безкрайност.

– Ще ми се да прекарвахте повече време с мен, милорд – изплещи

Тили, докато той нахлузваше нощната си риза.

– Тогава трябва да си благодарна, че се унесох за толкова дълго – за-

опипва в търсене на чехлите си; откри ги и плъзна крака в топлата пухка-

ва подплата.

– Съм, милорд.

– Лека нощ, Тили – каза Олрик, докато отваряше вратата и излизаше.

– Лека… – вратата се затвори преди тя да довърши.

Обикновено Тили спеше в обща спалня заедно с другите слугини.

Олрик я водеше в малката свободна стая на третия етаж за уединение. Не

обичаше да води момичета в спалнята си – тази на баща му бе до нея.

Свободната одая бе в северната част на замъка и понеже бе огрявана по-

малко, беше по-хладна от останалите царски покои. Оправи ризата си и

се насочи към стълбите.

– Прегледах всички горни етажи, капитане. Няма го там – Олрик чу

някого отгоре. От сбития тон на говорещия разбра, че е страж. Рядко го-

вореше с тях, но когато го правеше, те винаги бяха резки, като че думите

бяха дефицитна стока.