Конспирация за короната

- Какво си имаме тук? - запита едър лудак край една от масите, докато се изправяше на крака. - Сваляй шапката, елфе. Покажи ни ушлета-та.

Парцаливият сиромах стисна здраво торбата си и погледна към вратата. Щом го стори, друг от мъжете в бара се раздвижи, за да запречи пътя му.

- Казах да я свалиш! - нареди якият.

- Остави го на мира, Дрейк - каза му кръчмарят. - Той просто дойде за малко храна. Няма да я яде тук.

- Не мога да повярвам, че търгуваш с тях, Хал. Не си ли чул, че те убиват хора тук в Дънмор? Проклети същества - Дрейк се протегна да издърпа шапката, но фигурата ловко се измъкна. - Виждаш ли какви са? Бързички когато искат, но мързеливи копелета, ако се опиташ да ги накараш да свършат нещо. Само създават проблеми. Пускай ги тук и един ден ще те наръгат в гръб и ограбят.

- Той не краде нищо - каза Хал. - Идва тук веднъж седмично да купи храна за семейството си. Този има жена и дете. Бедните едвам оцеляват. Живеят в гората. Градската стража в Медфорд ги изгони преди повече от месец.

- Нима? - рече Дрейк. - Ако живее в гората, откъде намира пари да плаща за храната? Крадеш ги, нали, момче? Ограбваш честните хора? Проникваш по фермите? Ей затова охраната ги пъди от градовете, защото са все крадци и пияници. Стражата в Медфорд не ги иска по улиците си, а аз не ги ща по нашите.

Стоящ зад скитника мъж грабна шапката му, разкривайки сплъстена черна коса и заострени уши.

- Мръсен малък елф - каза Дрейк, - откъде си взел мангизите?

- Казах да го оставиш, Дрейк - настоя Хал.

- Мисля, че ги е откраднал - заяви Дрейк и изтегли кинжал от колана си.

Невъоръженият елф стоеше страхливо застинал, очите му прескачаха между заплашващия го мъж и вратата на странноприемницата.

- Дрейк? - каза Хал в по-нисък и сериозен тон. - Ще го оставиш на мира или, кълна се, няма да стъпиш вече тук.

Дрейк измери с поглед Хал, който бе значително по-едър и държеше касапски нож.

- Ако искаш да го дириш из горите после, твоя си работа. Но тук няма да позволя боища - Дрейк прибра кинжала. - Хайде, върви си - каза Хал на елфа, който внимателно мина покрай мъжа и се измъкна през вратата.

- Това наистина ли беше елф? - запита удивен Майрън.

- Те са мелези - отвърна Ейдриън. - Повечето хора не вярват, че още съществуват чистокръвни елфи.

- Съжалявам ги - каза Албърт. - По време на империята са били роби, знаеше ли това?

- Ами всъщност... - подхвана Майрън, но спря, щом видя лекото поклащане на главата на Ройс и изражението на лицето му.

- Защо ги съжаляваш? - попита Олрик. - Не са били по-зле от вила-ните и крепостните, които имаме днес. И сега са свободни, нещо, което крепостните не могат да кажат.

- Виланите са свързани със земята, наистина, но те не са роби - поправи го Албърт. - Те не могат да бъдат купувани и продавани; семействата им не биват разкъсвани и не са отглеждани като добитък и пазени в кошари или осакатявани за удоволствие. Чувал съм, че правели това с елфите; и да, те са свободни сега, но пак не им е позволено да бъдат част от обществото. Не могат да намерят работа и току-що видя какво им се налага да изтърпят, само за да си вземат храна.

Изражението на Ройс бе по-хладно от обичайното и Ейдриън знаеше, че е време да смени темата.

- По вида му не личи - рече той, - но Албърт е аристократ. Виконт.

- Виконт Уинслоу? - каза Олрик. - От кое имение?

- За съжаление никое - отвърна Албърт, преди да отпие голяма глътка пиво. - Прадядо ми, Харлан Уинслоу, загубил семейната земя, когато изпаднал в немилост пред краля на Уоррик. Макар че, ако трябва да съм честен, не е била нещо кой знае какво. Доколкото съм чувал, каменист къс при река Бернум. Крал Етелред го нагълта преди няколко години.

Ах, какви истории ми е разправял баща ми за дядовите изпитания и премеждия, опитвайки се да живее с вината на безземлен аристократ. Татко наследи малко пари от него, но ги разпиля в усилията си да претендира, че все още е богат благородник. Аз лично нямам проблем да забравя гордостта си, ако това ще напълни стомаха ми - Албърт присви очи. -Ти ми изглеждаш познат. Виждали ли сме се някъде?

- Ако сме, сигурен съм, че е било случайно - отвърна Олрик.

Донесоха им яденето и разговорът бе изместен от дъвчене. Храната

не беше нищо особено: порция леко преварен свински бут, варени картофи, зеле, лук и комат стар хляб. Но след почти два изкарани само с няколко картофа дни, Ейдриън го определи като пиршество. Светлината вън избледняваше; слугата започна да пали свещи по масите. Моментът бе подходящ за поръчката на нова кана пиво, от която възможност се възползваха.

Докато седеше и си почиваше, Ейдриън забеляза Ройс неколкократно да поглежда през прозореца. След третото поглеждане боецът се приведе, за да види какво е толкова интересно. Заради мрака навън стъклото бе като огледало и можа да види само собственото си лице.

- Кога нахлуха в „Розата и бодилът“? - попита Ройс.

Албърт сви рамене:

- Преди два или три дни, предполагам.

- Имам предвид, по кое време на деня?