Конспирация за короната

Олрик и граф Пикъринг се оттеглиха да говорят на четири очи, а Ройс, Ейдриън и Майрън надушиха пътя до кухнята. Там те срещнаха Ел-ла, белокоса готвачка, която бе повече от щастлива да им предложи стабилна закуска, за да се сдобие първа с някоя евентуална клюка. Храната в Дрондил Филдс далеч превъзхождаше блюдото, което бяха яли в „Сребърната кана“. Елла ги засипваше с яйца, сладкиши с пудра захар, прясно сладко масло, бекон, бисквити, подправени домати и сос грейви в компанията на кана ябълков сайдер и ябълков пай с кленов сироп за десерт.

Храниха се в относителната тишина на кухнята. Ейдриън не разкри нещо по-различно от казаното от Олрик в двора; но спомена, че Майрън е живял изолиран в манастира. Елла изглеждаше удивена от това и безмилостно разпитваше монаха.

- Значи до днес не беше виждал жена, душо? - запита го тя, докато Майрън доопустошаваше пая си. Ядеше охотно; около устата си имаше ореол трохи и остатъци от ябълки.

- Ти си първата, с която говоря - отвън Майрън, като че оповестяваше голямо постижение.

- Наистина? - рече готвачката с усмивка и изимитира свенливост. -За мен е чест. Не съм била сефте от години - тя се засмя, но Майрън само я погледна объркано.

- Имаш чудесен дом - каза й монахът. - Изглежда много... солиден.

Тя отново се изсмя:

- Не е мой, пиленце. Аз просто работя тук. Принадлежи на благородниците, като всички хубави местенца. Обикновените хора живеем в бараки и колиби и се бием за трохите, дето ни подхвърлят. Нещо като псета сме, нали? Естествено, не се оплаквам. Пикърингови са добри хора. Не са така високомерни като някои други благородници, дето си мислят, че слънцето изгрява и залязва заради тях. Графът дори няма камериерка. Не дава и на друг да го облича. Дори съм го виждала неведнъж да си носи сам вода. Чисто луд си е. Момчетата му и те като него. Вижда се само като ги погледнеш как си оседлават конете. Фанън онзи ден го видях да размахва ковашки чук. Накарал Верн да му показва как се изковава острие. Питам аз, колко благородници има, дето се учат да коват? Някой иска ли още сайдер?

Всички поклатиха глави и се запрозяваха.

- Ленар се е метнала на майка си. Лика-прилика са си. И двете красиви като рози и ухаещи също толкова приятно, но си имат бодли. Характерът на тези двете е отвратителен. Щерката е по-зле от майката. Преди тренираше с братята си и пребиваше Фанън, докато научи, че е дама и че те не вършат таквиз неща.

Очите на Майрън се затвориха, главата му клюмна, внезапно столът се прекатури и монахът падна. Събуди се сепнато и се изправи на коленете си.

- О, много съжалявам, не исках да...

Елла бе толкова заета да се кикоти, че не можа да му отговори и само му махна с ръка.

- Имал си дълга нощ, рожбе - най-накрая съумя да каже тя. - Ела да те наредим отзад, преди столът да те хвърли отново.

Майрън увеси нос и каза тихо:

- Имам същия проблем и с конете.

* * *

Олрик разказа историята си на Пикъринг по време на закуска. Щом приключи, графът разкара синовете си и нареди на хората си да започнат пълна мобилизация на Галилин. Докато Пикъринг раздаваше заповеди, Олрик напусна залата и започна да се разхожда из коридорите на замъка. За първи път оставаше насаме след смъртта на баща си. Почувства се като повлечен от течението на река, докато покрай него профучават събития. Бе време да вземе съдбата си в свои ръце.

Видя малко хора по коридорите. С изключение на редките картини или рицарски брони, нямаше други неща, които да го разсейват. Дрондил Филдс, макар и по-малък от Есендън, създаваше обратното впечатление заради хоризонталното си разположение, разпрострян върху по-голямата част от върха. Докато Есендън имаше няколко кули и високи стаи, издигащи се на много етажи, най-голямата височина в Дрондил бе само четири етажа. Тъй като бе крепост, голямо внимание бе отделено на огне-упорството и затова таванът бе от камък вместо дървен. Това изискваше дебели стени, които да поддържат тежестта му. Прозорците бяха малки и дълбоки, поради което пропускаха малко светлина. Вътрешността приличаше на пещера.

Припомни си как тичаше като дете из тези коридори, преследвайки Моувин и Фанън. Провеждаха битки, които Пикърингови винаги печелеха. В отговор той все бе изтъквал, че един ден ще стане крал. На дванадесет беше чудесно да дразниш току-що надвил те приятел: „Да, обаче аз ще стана крал. Ще трябва да ми се кланяш и да правиш каквото ти кажа.“

Никога не му бе минавало през главата, че за да стане крал, баща му първо трябва да умре. Не бе имал представа какво е да си крал.

Сега съм крал.