Конспирация за короната

- Красиво, нали? Не можеш да слезеш, но ако продължиш нагоре, ще се озовеш в дори по-лоша ситуация. Стъпалата служат за хоризонтална поддръжка на вертикалните плоскости. Без стъпала, които да поддържат структурата, тя ще се срути под собствената си тежест. Преди да се добереш до върха, кулата ще се срине, щом паднат достатъчно подпори. Не позволявай думите ми за кухи стени да те успокоят особено. Все още си е камък и теглото на кулата си остава значително. Би могло да смаже с лекота теб и дамата на върха, ако падането и острите скали на дъното не ви довършат преди това. Ти вече си разхлабил структурата достатъчно, така че тя може и да се събори сама. Мога да го чуя с воя на вятъра - всички малки цепнатини и пукнатини. Всеки камък издава звук дока-то расте, свива се, извива се или се разлага - това е език, който разбирам много добре. Разказва ми истории от миналото и за бъдещето и точно сега тази кула пее.

- Мразя джуджета - промърмори Ройс.

Глава 9 Спасители

Каната и легенът паднаха на пода и се разтрошиха. Ударът стресна Ариста, която неориентирана и объркана седна в леглото си. Стаята се тресеше. Цяло лято кулата се бе усещала странно, но не бе нищо като това. Тя задържа дъха си - чакайки. Нищо не се случи. Кулата спря да се движи.

Тя се измъкна внимателно от кревата, довлачи се предпазливо до прозорците и надникна. Не видя нищо, което да обясни треперенето. Отвън светът бе покрит с пресен слой сняг, който все още се сипеше и тя се почуди дали срутваща се от покрива пряспа не е накарала стаята да потрепери. Не изглеждаше вероятно, нито имаше значение.

Колко време ми остава?

Тя погледна надолу. Тълпата все още заобикаляше главната порта на замъка. Трябваше да има поне сто човека, всички чакащи новини от делото й. Стражи три пъти повече от обичайното патрулираха периметъра на замъка. Вуйчо й не поемаше никакви рискове. Може би си е мислел, че хората от града по-скоро биха се вдигнали срещу него, отколкото да видят принцесата си изгорена? Тя не се заблуждаваше. Никой не се интересуваше дали тя щеше да живее или не. Макар да познаваше всички лордове, графове и барони по име и да бе седяла в компанията им на стотици трапези, тя знаеше, че те не са нейни приятели. Тя нямаше никакви приятели. Брага бе прав: прекарваше твърде много време в кулата си. Никой не я познаваше наистина. Водеше усамотен живот, но сега за пръв път се почувства наистина самотна.

Бе прекарала цяла нощ в опити да определи какви думи да произнесе пред съда. В крайна сметка заключи, че нямаше почти нищо, което да може да направи или каже. Можеше да обвини Брага в убийството на баща си, но нямаше доказателства. Той бе този, на чиято страна бяха последните. В крайна сметка тя бе освободила двамата крадци и бе отговорна за изчезването на Олрик.

Какво съм си мислела?

Бе връчила брат си на двама непознати главорези. Олрик лично бе изразил намерението си да ги измъчва, а тя го бе оставила на милостта им. Прилошаваше й, когато си ги представяше как се заливат от смях, до-като удавят Олрик в реката. Сега най-вероятно бяха преполовили пътя до

Калис или Делгос, редувайки се да носят кралския пръстен на Меленгар. Когато разузнавачите се бяха завърнали с робата на Олрик, тя бе убедена в смъртта му и все пак тяло не бе намерено.

Възможно ли е Олрик да е още жив?

Не, помисли си тя, далеч по-вероятно бе Брага да крие трупа му. Да го покаже преди делото, би й позволило да оспорва трона. Веднъж след като делото бе приключило, веднъж тя да бъде обявена за виновна и изгорена, той щеше по чудотворен начин да оповести откритието си. Бе много вероятно Брага да държи тялото на Олрик заключено в някоя от стаите под нея или някъде в подземието.

Всичко бе по нейна вина. Ако не се бе намесила, може би Олрик щеше да поеме властта и открие предателството на Брага. Вероятно би спасил и двама им. Може би в крайна сметка тя не бе нищо повече от глупаво момиче. Поне смъртта щеше да сложи край на тези въпроси и измъчващата я вина. Тя затвори очи и още веднъж почувства нестабилността на заобикалящия я свят.

* * *

Войската на Галилин вече наброяваше пълни пет стотици, докато маршируваше през зимния пейзаж. Шестдесет рицари в пълно бойно снаряжение носеха копия с дълги раздвоени знамена. Те трептяха на вко-чаняващия вятър като змийски езици. Докато бяха в Дрондил Филдс, Майрън беше дочул Олрик да спори с останалите благородници за твърде ранното потегляне. Очевидно все още им липсваха силите на неколцина лордове и тръгването по времето, в което се понесоха те, бе риск. Пикъ-ринг най-накрая се бе съгласил с Олрик и щом бароните Химболт и Рен-дън пристигнаха с няколко двадесетици рицари, успя да убеди останалите. За Майрън войската бе впечатляваща във всеки размер.