Конспирация за короната

Нито той, нито Диксън бяха бойци или дори атлетични, но и двамата бяха едри мъже с широки гърди и дебели вратове; и тълпата ги следваше, като че обитателите на Долния квартал бяха впрегнали и разораваха града с два вола. Завиха по Капризна и влязоха необезпокоявани в благород-ническия квартал. Сравнен с техния собствен, това все едно бе друг свят. Улиците бяха покрити с разноцветни павета, които оформяха декорации. Около тях имаше метални скоби за коне. В центъра на квартала се разстилаше просторен площад. Големият фонтан на Есендън със статуята на Толин, възседнал изправил се на задни крака кон, бе негов главен отличителен белег. Срещу него се издигаше Мареската катедрала. Във високите й кули високо биеха камбани. Преминаха красивите триетажни къщи от камъни и тухли с техните железни огради и декоративни порти. От вниманието на Мейсън не убягна фактът, че тукашните конюшни изглеждат по-добре от дома му. Пътуването през квартала само раздуха още повече зародилия се огън.

Когато стигнаха улица Мейн, съзряха врага.

* * *

Звукът на рога доведе Ариста до прозореца още веднъж. Видяното я удиви. В далечината видя издигащи се над върховете на дърветата знамена. Граф Пикъринг идваше и то не сам. Имаше различни флагове, представящи по-голямата част от западните провинции. Пикъринг наближаваше Медфорд начело на армия.

Дали е заради мен?

Тя поразмишлява над въпроса и заключи, че отговорът е отрицателен. Познаваше Пикъринг най-добре от всички благородници, но се съмняваше, че графът е тръгнал заради нея. Най-вероятно новините за смъртта на Олрик бяха достигнали до него и той идваше да предизвика Брага за короната. Ариста се съмняваше, че Пикъринг е мислил за нея. Просто бе видял шанса си и искаше да се възползва от него. Фактът, че тя можеше още да е жива, бе само подробност. Никой не искаше жена на престола. Ако Пикъринг спечелеше, щеше да я принуди да абдикира в негова полза или вероятно в такава на Моувин. Поне ако Пикъринг спечелеше, Брага никога нямаше да седне на трона - но не й допаднаха шансовете на графа. Ариста не беше тактик и определено не и генерал, но дори тя можеше да види, че идващите по пътя сили не бяха достатъчно многобройни за обсада. От своя страна Брага добре бе окопал силите си. Поглеждайки към двора долу, тя забеляза, че атаката е ангажирала вниманието на всички.

Може би този път ще бъде различно.

Тя се втурна до вратата и я отключи с почукване на огърлицата. Бутна вратата, но тя не помръдна както обикновено.

- Проклето джудже - каза тя на висок глас. Бутна яростно с цялата си тежест. Вратата не поддаде.

Разнесе се нов тътен и стаята се разклати още веднъж. От покрива се посипа прах. Какво ставаше? Тя се замая, докато кулата се олюляваше като кораб сред вълните. Ужасена и объркана, тя се оттегли в илюзорната безопасност на леглото си. Седна там, прегърнала коленете си, едва поемайки си дъх, стрелвайки очи при най-малкия звук. Краят наближаваше. По един или друг начин, бе убедена, че краят щеше да дойде скоро.

* * *

Принцът нямаше боен опит и не бе сигурен какво да очаква. Бе се надявал, че самото събиране на масивна сила би принудило защитниците на града да се предадат. Реалността бе друга. Когато стигнаха Мед-форд, откриха окопи отвъд стените, пълни с копиеносци. Стрелците му бяха запратили три залпа, но защитниците не бяха помръднали. Скрити зад щитовете си, бяха понесли малко видими щети.

Кои са те? Олрик се чудеше. Нима собствените ми войници застават между мен и дома ми? Какви лъжи разпространява Брага сред стражите? Или всички са наемници? Дали моето злато е платило тези редици остро желязо?

Олрик седеше на един от конете на Пикъринг. Животното бе покрито с чул, върху който набързо бяха пришити изображения на сокола на Меленгар. Беше неспокойно като ездача си, пристъпвайки от крак на крак и изпускайки големи облаци ледена мъгла. Олрик държеше юздите с дясната си ръка, а с лявата притискаше вълненото наметало плътно около врата си. Очите му се зареяха над главите на копиеносците, за да погледнат родния му град. Стените и кулите на Медфорд изглеждаха далечни и нереални през падащия сняг. Визията бавно се стопяваше в бяло, докато тайнствена тишина обвиваше света.

- Ваше Височество - граф Пикъринг наруши мълчанието.

- Нов залп? - предложи Олрик.

- Стрелите няма да завладеят града.

Олрик кимна тежко.

- Тогава рицарите. Изпрати ги.

- Маршале! - извика графът. - Заповядай на рицарите да разбият линията!

Храбри мъже в лъскави брони пришпориха жребците си и се отправиха напред с развени над главите си знамена. Потеглянето им вдигна снежна вихрушка, която ги скри от поглед, но Олрик слушаше гърмежа на копитата им.