Конспирация за короната

Сблъсъкът бе ужасяващ. Олрик го почувства както и го чу. Скърцаше метал, хора изреваваха и до този момент Олрик не бе подозирал, че конете могат да крещят. Когато снежният облак се уталожи, принцът най-сетне можеше да вижда кървавия спектакъл. Опрени в земята копия пронизваха гърдите на хора и животни. Коне се срутваха, хвърляйки рицарите на земята, където те лежаха като костенурки, опитвайки се да се изправят. Копиеносците наизваждаха къси мечове и се спуснаха, забивайки острите им върхове в решетките на забралата и в пролуките под мишниците или слабините.

- Нещата не се развиват така добре, както се надявах - оплака се Ол-

рик.

- Това рядко се случва в битка, Ваше Височество - увери го граф Пикъринг. - Но това е голяма част от това да бъдеш крал. Рицарите ти умират. Ще ги изоставиш ли?

- Да изпратя ли пешите войници?

- На твое място определено бих го сторил. Трябва да пробиеш обръча и то преди хората ти да решат, че си некомпетентен и да изчезнат в околните гори.

- Маршале! - викна Олрик. - Маршал Гаррет, нареди на пехотата да нападне незабавно!

- Да, господарю!

Прозвуча рог и хората се втурнаха с рев в битка. Олрик гледаше как стомана разсича плът. Пехотинците се справяха далеч по-добре от рицарите, но понесоха много жертви от защитниците. Олрик едва издържаше да гледа. Никога преди не бе виждал подобна гледка - имаше толкова много кръв. Белият сняг бе отстъпил място на розов, а на някои отчаяни места - на тъмночервен. Земята бе обсипана с части от тела: отрязани ръце, разцепени глави и откъснати крака. Стената от мъже се сливаше във вихрена маса плът, мръсотия, кръв и безкрайна какофония писъци.

- Не мога да повярвам, че това се случва - каза Олрик, изглеждайки зле и чувствайки се не по-различно. - Това е моят град. Тези са моите хора. Моите мъже! - той се обърна към граф Пикъринг: - Избивам собствените си мъже! - той се тресеше, лицето му бе почервеняло, а очите му се изпълваха със сълзи. Чувайки писъците и виковете, той стискаше дръжката на седлото си до болка. Почувства се безсилен.

Сега съм крал.

Не се чувстваше като такъв. Чувстваше се както на пътя близо до „Сребърната кана“, когато онези мъже бяха притискали лицето му в прах-та. Сълзите се лееха по бузите му.

- Олрик! Стегни се! - изръмжа Пикъринг. - Не трябва да позволяваш на хората си да те видят да плачеш.

Ярост припламна в Олрик и той се извъртя към графа.

-Не? Не? Погледни ги! Те умират за мен. Умират по моя заповед! Имат право да видят своя крал. Всички имат право да видят своя крал!

Олрик обърса сълзите и хвана юздите си.

- Уморен съм от всичко това. Уморен съм да ми завират лицето в прахта. Няма да го търпя. Уморих се да бъда безсилен. Това е моят град, построен от моите предтечи! Ако хората ми искат да се бият, то нека в името на Марибор разберат, че се бият с мен!

Принцът постави шлема си, изтегли големия бащин меч и пришпори коня си не към окопите, а към самата порта на замъка.

- Олрик, не! - извика подире му граф Пикъринг.

* * *

Мейсън се стрелна напред и стовари чука си върху шлема на първия изпречил се пред погледа му страж. Усмихвайки се възхитено на добрия си късмет, му взе меча и погледна нагоре.

Тълпата бе достигнала главната порта на града. Големият четири-кулен барбакан от сив камък се издигаше над тях като чудовищен звяр. Гъмжеше от стражи, шокирани от гледката на въстаналия срещу тях град. Изненадата и придружаващата паника дадоха на тълпата достатъчно време да разчисти улиците и стигне до кордегардията. Мейсън чу Диксън да крещи „За принц Олрик!“, но принцът бе последното нещо, за което ковачът си мислеше.

Мейсън си избра следващата цел - висок страж, потънал в дуел с метач от Занаятчийска. Мейсън го промуши в мишницата и заслуша писъците му, докато завърташе острието. Метачът му се ухили и Мейсън стори същото в отговор.

Бе убил само двама, но вече цял лепнеше от кръв. Туниката му бе подгизнала и прилепваше плътно към гърдите му; не можеше да различи дали пот или кръв се стича по лицето му. Ухилката, която бе показал на метача, остана залепена на лицето му от въодушевлението и трепета.

Това е свобода! Това е живот!

Сърцето му биеше оглушително, а главата му се въртеше като че е пил. Мейсън отново замахна с меча си, този път към мъж, който вече се бе отпуснал на едно коляно. Замахът му бе толкова силен, че острието премина през половината врат. Срита мъртвеца настрана и оповести победата си със силен вик. Не казваше нищо; думите бяха без стойност в такъв момент. Изливаше яростта, която туптеше в сърцето му. Отново бе човек; силен човек, страховит човек!

Разнесе се звук на рог и Мейсън погледна нагоре още веднъж. Капитан от стражата на замъка бе на крепостния вал - крещейки заповеди и събирайки войниците си. Те се подчиниха и се подредиха отново в редици, опитвайки се да защитават портата дори и докато тълпата се приближаваше.