Конспирация за короната

Когато приятелят ми ме откри, той очевидно не съзнаваше стойността на направеното от мен откритие. Искаше да излезем навън и да правим забавни неща. Помислих си дали да му обясня, че не бих могъл да си представя нещо по-забавно от това, което правех. Погледнах празната страница и се зачудих какво ли ще се зароди: мистериозно убийство? Ужаси? Исках да узная; исках да запълня страницата; исках да видя къде ще ме отведат клавишите.

Дирихме по алеите, докато майка ми не ме извика за вечеря. Ровенето из алеите представляваше изкуството да се разхождаме по пътечките между къщите с надеждата да намерим изхвърлено нещо готино, което да влезе в употреба. Надявах се някой да изхвърли пишеща машина - но никой не го стори и тази нощ си легнах с мисълта за нея, за страницата и онова първо изречение.

Какво те накара да започнеш да пишеш? Голям читател ли беше? Някога разшири ли започналата с онова изречение история?

Малко ме е срам да си призная, че като дете мразех да чета.

Първият прочетен от мен роман се казваше „Големият Ред “. Разказваше се за момче и кучето му. Бях на път за фермата на сестра ми и нямаше какво да правя цели четири часа. Тогава нямаше ^8, ^У^, УСК - още не бе дошло времето на тези акроними. Също така бе и преди Сириус и знаех, че двадесет минути след като напуснем Детройт, радиото няма да улавя нищо. Затова и бях взел книгата. Прочетох я по-скоро от упоритост, отколкото за забавление.

Исках когато стана на четиридесет да мога да река: „Да! Веднъж прочетох книга! Бе мъчително, отне ми половин година, но бога ми, направих го!“ Тогава събеседникът ми щеше да ме изгледа с възхита и да е наясно, че разговаря с образован човек. В действителност книгата бе скучна и ме унесе.

Тогава прочетох Толкин: „Хобит“ и „Властелинът на пръстените “. Обикнах ги по начин, който смятах за невъзможен за книга. Когато отгърнах и последната страница на „Завръщането на краля“, бях отчаян. Край на любимото ми развлечение. Както споменах преди, това ставаше преди всички онези букви, преди ХЬох и Р82 и 3; когато по телевизията даваха само три канала, а анимации показваха само в неделната утрин. Двамата с брат ми отидохме в книжарницата, за да потърсим друга подобна поредица и бях съкрушен да се върна с празни ръце.

Нямаше нищо за четене. Отчаян стоях в стаята си. Допуснах грешката да кажа на майка си, че ми е скучно и тя веднага ме впрегна да чистя предния килер. Измъкнах нещо, прилично на пластмасов куфар.

- Какво е това? - запитах.

- Това? Старата пишеща машина на сестра ти. С години стои там.

Така и не довърших почистването.

Би ли ни разказал за опита си в писането? Къде си получил вис-шето си образование? Имаш ли хуманитарна магистърска степен?

Обикновено това питане идва от начинаещи писатели и те винаги изглеждат разочаровани, когато чуят отговора. Освен изискваните в училище, никога не съм изучавал писане или английски. Не съм прочел нито една книга за теория на творчеството.

Не съм посещавал писателски семинари или конференции. Посетих първата си писателска група едва след публикацията на първата си книга. Всичко за писането съм се научил сам.

Семейството ми не можеше да си позволи да ме изпрати в колеж.

Баща ми бе кранист в Грейт Лейкс Стиил и умря, когато бях на девет. Майка ми плащаше сметките с парите, които печелеше като опаковчик на подаръци в универсалния магазин Хъдсън и социалните ми помощи (които престанаха, когато навърших осемнадесет). Доста ме биваше в рисуването и получих стипендия за Центъра за творчески изследвания в Детройт, която обаче свърши след първата ми година. Успях да си намеря работа като графичен дизайнер.

Тогава се появиха децата и жена ми изкарваше повече пари, така че аз си останах вкъщи. Бях на двадесет и три.

По онова време се бяхме пренесли в северната част на Върмонт, буквално на хиляди мили от всички познати. Имах купища свободно време, особено когато дъщеря ни спеше и идеята да напиша книга си проби път до най-горните слоеве на съзнанието ми.

Учех се да пиша, четейки. Отидох в местния смесен магазин (да, точно както в „ Зелените простори “) и затърсих книги със златен печат, подсказващ за Нобелова награда или пък Пулицър. Обикновено не бих посегнал към този тип книги. По онова време четях Стивън Кинг, Айзък Азимов и Франк Хърбърт, но се опитвах да се науча - така че трябваше да се уча от най-добрите, нали? Насилвах се да чета много, специално нещата, които не ми харесваха. Това бяха онези, които винаги печелеха наградите: убийствено отегчаващи романи с прозрачен сюжет и натруфен език.

Спирах се на даден автор, прочитах няколко негови книги и сетне пишех роман, прилагайки наученото от него. Не пишех прости разказчета

- създавах цели романи. Сетне идваше следващият автор и процедурата се повтаряше.