Конспирация за короната

Всякакви сходства са напълно случайни. Вече споменах Бъч Касиди и Сънданс Кид, а като малък обичах да гледам Аз, шпионинът. Сигурен съм, че много се е просмукало на подсъзнателно ниво, но произходът им всъщност се простира далеч назад преди повече от двадесет години. Беше когато живеех във Върмонт и за да минават по-бързо студените, скучни зими, започнахме да пишем верижна история с още двама приятели. В общи линии започваше с двама герои, които влизат в кръчма и събират отряд, за да се отправят на приключение в древна тъмница. Всеки пишеше по няколко страници и пращаше ръкописа по пощата на следващия.

Да, беше много отдавна... преди електронната поща.

Приятелите ми скоро се отегчиха, пък и не бяха особено доволни от това, че променях написаните от тях части, но на мен много ми харесваше концепцията за двамата партньори, всеки със свои силни и слаби страни, всеки различен, но извличащи взаимна полза. Дъщеря ми ми казва, че това било типичен броманс, но този термин стана модерен много след като Ройс и Ейдриън се родиха. Наистина ми харесваше да създавам образи, с които би ми било приятно да прекарам време. Да си писател означава, че си създаваш въображаеми приятели.

Как се спря на стила на поредицата?

Откровенията на Ририя са рожба на желанието ми да опитам нещо ново. Последният написан преди това - преди години - роман бе чиста литературна фантастика.

Стегната фабула, обширно развитие на образите, с изречения, които бяха създадени с голяма грижа и изискваха изключителни усилия за раз-мишляване и изглаждане.

Както споменах, обожавах удоволствието от „Хари Потър “.

Това не беше Стайнбек; бе семпло и леко, просто приятно четиво. Ририя просто се изливаше от сърцето ми върху клавиатурата. Първата книга написах за месец, втората - месец по-късно. Стилът бе замислен да е лек. Предстоеше ми да разкажа огромна история, със сложни теми, мно-гобройни образи и десетки обрати, където нещата се оказват различни от очакваното. Идеята би била неосъществима в тежък стил. Вече прекадено много се иска от читателя: да проследява всичко случващо се в шест отделни романа, сякаш са една голяма книга. За да направя пътешествието колкото се може по-леко, опитах се да пиша в неупражняван досега от мен стил: невидимост.

Идеята е историята да изскочи от страницата, а писанието да изчезне. Нито тежко писане, нито красноречие не трябва да разсейва читателя. Многократно ми се налагаше да пренаписвам пасажи, които бяха прека-лено красиви, прекалено усложнени - от страх, че читателят ще се спре на тях. Резултатът - както открих за свое удовлетворение - е книга, която се разгръща като филм в ума на четящия. От честото ми споменаване на телевизия и кино личи, че подобен тон и скорост може да се очаква от книгите ми. Не се опитвам да напиша нов Властелин, а по-скоро филм в стил добрият стар Ерол Флин.

Това представлява подходът на „леката ръка“, за който някои са чели на сайта ми. Знам, че не съм първият прибягнал до него, но в света на фентъзито е рядко прилаган. За мен това е голямо разочарование, защото макар да се наслаждавам на красиво написан роман, то обожавам добрата история.

Защо избра да употребяваш толкова доказани фентъзи тропи в поредицата си?

С години слушам почитателите на традиционното „Толкиново“ фен-тъзи да се оплакват от повтарящите се теми и изчерпаните архетипи на жанра. Уморени са от монотонното героеубийствено зло и искат нещо ново, нещо по-реално и вероятно. Което на мен ми звучи като някой оповестяващ слабостта си към шоколад и същевременно оплакващ се, че вкусът му е прекалено шоколадов и би трябвало да бъде с по-силен вкус на ванилия.

Много творци се опитват да задоволят тези искания, което означава преобръщането на стара тема надолу с главата или потапяне в патологичното.

И през последните десетилетия фентъзито помрачня: Злото често побеждава. Герои не съществуват.

Случвало се е и преди.

Киноиндустрията предоставяше щастлив край с десетилетия, сетне през шестдесетте нещата започнаха да се променят. Започнаха да се появяват мрачни реалистични филми и антигерои като „Човекът без име“ навлязоха в италианския уестърн. През седемдесетте модата се укрепи с режисьори като Скорсезе, Де Лаурентис, Копола и Кубрик, които често се съсредоточаваха на сложни и неприятни теми. Носеха се теории, че публиката е изморена от изтърканото „доброто надвива злото“, защото то не се е вписвало с изпитваното от американците по времето на Уотъргейт, Виетнам, движението за граждански права и сексуалната революция.

Тогава Междузвездни войни се появиха през 1977 г. и всичко отново започна да се променя.