Кошерът на Хелстрьом

Докато говореше ДТ оглеждаше внимателно пространството между тях и чифлика, а после се обърна за да прецени пътя, който им предстоеше да изминат. Но неочаквано млъкна. Кловис се извърна и също погледна натам. Дъхът й секна от изненада. Плътна редица от голи човешки фигури бе отрязала пътя им за бягство. Бяха се подредили на около петстотин ярда под тях, редицата започваше далеч наляво, в непосредствена близост до горичката, а надясно достигаше отвъд дърветата и реката, които ДТ беше възнамерявал да използва за прикритие.

— И-исусе Христе! — възкликна ДТ.

„Трябва да са най-малко десет хиляди!“ — помисли си Кловис.

— Не съм виждал толкова много гадинки от Виетнам — процеди през зъби ДТ. — Майчице мила! Сякаш сме разбутали някой мравуняк.

Кловис кимна и си помисли: „Точно това сме направили.“ Сега вече всичко си заставаше на мястото. Хелстрьом очевидно бе водач на някакъв таен култ. Тя забеляза бледата кожа на телата им. Сигурно живееха под земята. Чифликът служеше само за прикритие. Кловис с мъка сподави надигащия се истеричен кикот. Не, чифликът беше само похлупак! Тя вдигна пистолета, с намерението да повали колкото се може повече от омразните, настъпващи бавно към тях фигури, но някъде близо зад нея се разнесе бръмчене и в същия миг тялото й замръзна, парализирано. Докато падаше, Кловис чу изстрел, но така и не узна, дали беше от нейния пистолет, или от оръжието на ДТ.

52

„Из дневника на Нилс Хелстрьом: Идеята за изолирана колония, съществуваща в пределите на човешката цивилизация не е уникална. Историята познава многобройни случаи на потайни общества. Дори в наши дни циганските съобщества представляват подобен, макар и груб пример. Не, уникалността ни не е в тази идея. Нашият Кошер е толкова отдалечен от всички тези общества, колкото те се отличават от примитивните, дълбаещи стените на пещерите прачовеци. Ние сме далечно подобие на колониален протозоон3 — всички членове на Кошера прикачено към един общ многоразклоняващ се ствол и този ствол се заражда в недрата на онази земя, която другите общества считат за своя люлка и единствено наследство.“

Трескав и объркан беше полетът му от летище „Кенеди“ — едночасов престой на „О’Хейр“, светкавично прехвърляне на чартърния самолет в Портленд, после шумната и възтясна кабина, докато пресичаха по диагонал Орегон, към югоизточния му край. Когато се приземиха в Лейквю Меривейл беше в ужасно настроение, подсилвано донякъде и от нарастващата възбуда.

Тъкмо когато най-малко беше очаквал, дори когато се бе примирил с личното си поражение, те го бяха повикали. Те — съветът, за чието съществувание се досещаше отдавна, но така и не бе съумял да установи със сигурност — те бяха определили Джоузеф Меривейл като „нашата единствена надежда за спасение в този тежък момент“.

А и кой друг, след като Перюджи и Шефа бяха мъртви? Дори само този факт го изпълваше с усещането за сила, което пък на свой ред подклаждаше гнева му. Какво право имаха да го карат да изпитва подобни неудобства?

Докладът, който му предадоха в Портленд, не спомогна с нищо да се уталожи гневът му. Оказа се, че Перюджи е проявил престъпна небрежност — прекарал е нощта с някаква мръсница! И при това е бил на работа!

Мъничкият самолет се приземи в мрака, само някакъв сивкав фургон с дремещ зад кормилото шофьор го очакваше. Фактът, че шофьорът се представи като „Уейвърли Гемел — Старши специален агент, ФБР“ пробуди тревогата, която Меривейл бе успял да потуши по време на полета — което на свой ред подхрани още повече гнева му.

„Значи, решили са да ме хвърлят на вълците“ — помисли си той, докато се настаняваше в колата, оставил на пилота да прехвърли багажа. Именно това подозрение беше покълнало в него по време на полета от Портленд. Докато гледаше през илюминатора надолу, към дребните мъждукащи светлини, той си мислеше с горчилка за това, че хората под него се отдаваха на заслужен отдих — вечеряха, отдъхваха, отиваха на кино, посещаваха приятели. Спокоен и тих живот, за какъвто Меривейл често си мечтаеше. Но същевременно Меривейл си даваше ясна сметка, че спокойствието под него зависеше в немалка степен от усилията на много хора — включително и неговите собствени — стараещи се да го поддържат. Ако знаеха, тези хора долу, какво правеше за тях, какво се налагаше да жертва…