Кошерът на Хелстрьом

— И в това няма никакво съмнение? — запита мъжът в ляво от него.

— Абсолютно никакво.

7

„Из доклада на Дзюл Перюджи до Джоузеф Меривейл: Обектът не се отличава с каквато и да било привързаност и топлина към обкръжаващите го, но изглежда добре прикрива реакциите си. Административните му качества напълно съответстват на заемания пост, но му липсват инициатива и дръзновение. Той е точно това, което търсехме — човек, способен да ръководи без сътресение поверените му хора и да ги изпраща хладнокръвно на смърт, ако получи подобна заповед. Препоръчвам го за повишение.“

Докато напускаше заседателната зала Перюджи си позволи да се усмихне триумфиращо. Имаше няколко трудни момента и то главно благодарение намесата на онази кучка, но все пак бе съумял да се справи чудесно. Питаше се, защо бяха допуснали жена в управителния съвет.

Когато излезе, навън вече валеше, въздухът бе свеж, но същевременно примесен с мирис на влажна прах, който Перюджи не харесваше никак. Махна с ръка на близкото такси.

Шофьорът, както и следваше да се очаква като се имаше пред вид късмета му днес, беше жена. Перюджи се отпусна негодуващо в седалката и промърмори небрежно:

— Откарайте ме на летището.

„Кой би могъл да предположи коя ще е следващата сфера, където ще нахлуят жените“ — мислеше си ядосано той. Тези по природа крайно нестабилни същества, които в никакъв случай не биваше да бъдат допускани на каквито и да било отговорни постове. Стигнал бе до този извод от наблюденията върху майка си, която бе прекарала целия си живот в постоянен конфликт между наследените традиции и нуждите й, обусловени от собствения й пол. За предците си знаеше, че са чероки, каюни и португалци. Понякога се гордееше с тях. „Не забравяй, момче, — нареждаше тя, — че твоите деди са живели тук много преди на континента да стъпи кракът на първите бели крадци.“ Друг път му напомняше: „Някои от нашите са служили моряци при Хенри Навигатора, в онова злополучно плаване, когато почти целият екипаж е загинал.“ Ала почти винаги тя охлаждаше тези възторжени изблици с предпазливи предупреждения: „Дзюл, синко, изглеждаш достатъчно бял, та никой да не се усъмни за черните ти предци. Играй играта на белите, момче, това е единствената печеливша игра на света.“

И ето, че днес беше спечелил, в това поне нямаше никакво съмнение. Онази кучка от съвета се бе помъчила да го подложи на кръстосан разпит за дейността на компанията на Хелстрьом, дори се бе опитала да го улови в противоречия. Шефа, за щастие, го бе предупредил за това. „Не забравяй, ще се опитат да се възползват от твоята неопитност и да измъкнат допълнителна информация за Агенцията. Разрешавам ти да отвръщаш с удар на удара.“ Ето това се казваше Шеф — като баща за онези, на които вярваше.

Перюджи така и не познаваше истинския си баща, който е бил само първия от поредицата мъже, спечелили макар и за кратко благоразположението на Хуанита Перюджи. Макар фамилното й име да беше Браун, тя предпочиташе да се възползва от наследственото си и далеч по-загадъчно Перюджи. Баща му бе живял достатъчно дълго с Хуанита за да го дари с още по-странното име Дзюл, на името на някакъв неизвестен чичо, след което бе отплувал на презокеанско плаване, което изглежда би задоволило и най-страшните предположения на Навигатора. Корабът му бе потънал по време на буря някъде край Кампиче.

Тази трагедия оказа всъщност укрепващ ефект върху характера на Хуанита. Майка му получи възможност да замени с доживотно търсене една любов, която времето бе направило само по-романтична и непрежалима. Така, пред Дзюл тя се зае да създава един мит за могъщия Джон (в действителност Хуан) Перюджи — висок, с бронзов загар, способен на велики дела, каквито може би наистина бе извършил. Но някакъв ревнив бог й го отнел, което естествено говорело достатъчно за същинската природа на боговете.

Именно видяна по този начин през очите на майка му, тази трагедия накара Дзюл да й прости всички по-нататъшни прегрешения към живота. Но още от малък, Дзюл бе израснал с представата, че жените не са способни да издържат на мъките на живота по друг начин, освен като търсят утеха в леглото. Така бяха устроени и не оставаше нищо друго, освен да се примири с този факт. Някои мъже можеха да го отрекат, но само щяха да се опитват да прикрият слабостите на собствените им жени.