Кости по хълмовете

Чингис го изгледа с бледите си очи и излезе, без да каже нито дума.

Военачалниците се събраха в ханския гер, един път и половина по-висок и два пъти по-широк от всички останали. Хазар и Хаджиун бяха дошли с Темуге, макар че той щеше да отговаря само за лагера и нямаше да пътува с тях. Субодай, Джелме и Чагатай също бяха призовани и заеха местата си в кръга ниски постели, служещи като кушетки за ханския съвет. Герът бе гол като този на най-бедния пастир и напомняше на всички, че Чингис изобщо не го е грижа за богатства и украси.

Последни преди хана дойдоха Арслан и младият мъж, когото беше избрал за свой приемник. Джебе стрелата изглежда не бе особено впечатлен от толкова много водачи на едно място. Докато Арслан му правеше знак да седне, той им кимна, сякаш имаше пълното право да се намира тук. Другите почти не му обърнаха внимание, макар че поздравиха открито Арслан, като захвърлиха студените физиономии и показаха привързаността си към стареца. Той също нямаше да потегли с тях. Всички присъстващи знаеха, че вече е събрал багажа си на три кобили и още толкова жребци и че щеше да поеме с жена си и малко стадо из пустошта.

Очите на Джелме блестяха от гордост и той отстъпи мястото си на баща си. Двамата мъже се спогледаха и макар да не казаха нищо, Арслан също изглеждаше развълнуван, че моментът най-сетне беше настъпил.

Когато Чингис влезе в гера, всички поизпънаха гърбове. Той зае мястото си върху купчината седла и черги с лице към вратата и направи знак на слугата да му даде чаша мляко, за да успокои стомаха си.

Арслан изчака ханът да приключи с пиенето, преди да заговори:

— Господарю, препоръчвам ти този мъж, Джебе, както ти го нарече.

Чингис се обърна към новото лице в гера и огледа широките му рамене. Джебе беше разгърден и червеникавата му кожа блестеше от здраве и овнешка мас. Дори седнал изглеждаше нащрек и бдителен, роден воин. Гледката накара Чингис да се почувства стар.

— Добре дошъл в гера ми, Джебе. Щом Арслан те препоръчва, винаги ще си добре дошъл. В идните дни ще бъдеш изпитан. Погрижи се да почетеш името му с всяко свое действие.

— Ще го направя, господарю — отвърна Джебе. Самоувереността му бе очевидна и Хазар се ухили, когато Чингис отмести поглед.

Ханът пое дълбоко дъх и постави ръце на коленете си. Както всички останали, той знаеше, че този съвет ще промени света, и се наслаждаваше на моментната тишина, докато го чакаха да заговори.

— Когато ме оставихте да довърша обсадата на Йенкин, изпратих пратеници към далечни страни. Някои се върнаха със стоки и сключени съюзи от мое име. Други бяха нападнати или просто не се завърнаха.

Замълча, но никой не проговори. Почти не дишаха, докато слушаха мъжа, който щеше да ги пусне като вълци на лов. Целият лагер знаеше, че предстои война, и за тях беше удоволствие първи да научат подробностите.

— Една група тръгна на запад. Изминала повече от две хиляди мили. Само един съгледвач се върна, останалите били изклани. Отначало не обърнах особено внимание. Не е далеч в миналото времето, когато и в нашите земи един отряд можеше да бъде избит от първото племе, което го настигне.

Някои от по-старите кимнаха, макар че Субодай и Джебе едва си спомняха онези години.

— От съгледвача научих, че владетелят на онази страна се нарича шах Ала-уд-Дин Мохамед. — Произнесе името с мъка, след което посочи към Темуге. — По съвет на брат ми изпратих отряд от четиристотин добре въоръжени бойци, но само колкото да ги сплашат. Те стигнали до най-близкия град Отрар и се срещнали с местния управител. Със себе си носеха писма от мен за шаха. — Чингис се намръщи при спомена. — Очаквах от него да ми предаде виновниците или поне да прати вест къде се намира лагерът им. Нарекох го „обични синко“ и говорих само за търговия и приятелство.

Изгледа студено Темуге, докато брат му не се извърна. Негов беше съветът, който се провали така драматично.

— Пазарът в Отрар е достъпен за всички. С воините пратих и трима шпиони, които да видят как ще се отнесат с тях. — За миг оголи зъби, когато гневът го изпълни. — Управителят командва гарнизон от двадесет хиляди души. Арестували хората ми и скъсали писмото ми за радост на тълпата.

Отново, изгледа свирепо Темуге.

— Дори тогава не предприех нищо! Онзи шах има за слуга глупак, но си помислих, че може би ще успея да го вкарам в правия път. Научих, че на изток имало и по-големи градове от Отрар, и изпратих трима пратеници при самия шах с искането да ми предаде управителя и да освободи хората ми. И на това ми бе отвърнато с насмешка.

Лицето му почервеня от гняв и мъжете в гера усетиха как сърцата им затуптяват по-бързо.

— Шах Мохамед ми върна главите им — продължи Чингис и бавно сви десния си юмрук. — Не аз причиних тази беда, но се молих на бащата небе да ми даде сила да си отмъстя.

В далечината се чу писък и някои от присъстващите трепнаха. Чингис също се заслуша и кимна доволно.

— Това е Джучи. Шаманът ми се грижи за раните му.

Докато говореше, гледаше към Чагатай и синът му изтърси въпрос.

— И той ли ще язди с нас?