Кости по хълмовете

Придвижването на такова огромно множество хора и животни не беше лесна задача. Освен стоте хиляди воини, трябваше да се водят четвърт милион понита и не по-малко овце, кози, якове, камили и волове. Нуждата от пасища бе станала толкова голяма, че народът не можеше да остане на едно място повече от месец.

Едно мразовито утро, когато слънцето едва надничаше над източния хоризонт, Чингис яздеше през оживения лагер, без да пропуска нито една подробност от редиците каруци със сгушени жени и деца в тях. Колоната се бе разтеглила на много мили, неизменно заобиколена от стадата. Той бе прекарал целия си живот сред животни и едва забелязваше постоянното блеене на овце и кози. Военачалниците му бяха готови. Синовете му също. Оставаше да видят дали и арабите са готови да се изправят срещу тях във войната. Със своята арогантност сами бяха поканили собственото си унищожение.

Джучи бе оцелял след изгарянето на раните. Чингис беше издигнал Чагатай в командир на туман от десет хиляди души и не можеше да направи по-малко за първородния си син, особено след като той бе възтържествувал над свирепия звяр. Хората още говореха за това. Щяха обаче да минат месеци преди Джучи да успее да заеме мястото си. Дотогава щеше да пътува с жените и децата под постоянните грижи на слугите.

Насред множеството Чингис мина покрай гера на втората си жена Чакахай, която навремето беше принцеса от Си Ся. Баща й бе останал верен васал вече почти десет години и данъкът му осигуряваше на монголите коприна и ценна дървесина. Чингис тихо се наруга, че не се е сетил да уреди начин данъкът да го последва на запад. Не можеше да се довери на краля, че ще го запази. И това трябваше да каже на Темуге, преди да потеглят. Мина покрай каруцата, в която седеше облечената в кожи Чакахай, заобиколена от трите деца, които беше родила. Най-голямата му дъщеря склони глава и се усмихна, когато видя баща си.

Чингис продължи нататък и видя каруците на Бьорте и майка си Хулун. Двете жени бяха станали неразделни през годините и винаги бяха заедно. Намръщи се при тази мисъл.

Мина покрай двама мъже, които варяха козе месо на малък огън. Бяха приготвили безквасен хляб, в който да завият месото за из път. Щом видя хана, единият му предложи дървен поднос с главата, като докосна очите с пръст, за да се увери, че Чингис ги е видял. Чингис поклати глава и мъжът се поклони дълбоко. Когато ханът продължи нататък, воинът хвърли едното око във въздуха за бащата небе, а другото пъхна в устата си и замляска шумно. Чингис се усмихна. Сънародниците му все още не бяха забравили старите обичаи и не бяха разглезени от награбените богатства. Помисли си за новите пътни станции, които се простираха на изток и юг, управлявани от осакатени и възрастни воини. Пратеникът можеше да сменя конете на дузина подобни места и да покрива разстояния със скорост, която навремето му се виждаше невъзможна. Бяха изминали дълъг път от гладните враждуващи племена, които познаваше като момче, но си оставаха все същите.

Насред каруците и животните Чингис най-сетне се спеши, след като бе яздил повече от миля от началото на колоната. Сестра му Темулун беше тук — същата, която бе бебе в ръцете на майка си, когато собственото им племе ги изостави. Беше станала прекрасна млада жена и се бе омъжила за воин от олхунутите. Чингис го бе срещнал само на сватбата, но му се видя здрав, а Темулун изглеждаше доволна.

Докато той нагласяше сбруята на понито си, сестра му нареждаше на дзинските си слугини да приберат последните й неща. Герът трябваше да бъде вдигнат преди зазоряване, оставяйки само черен кръг в тревата. Когато видя Чингис, Темулун се усмихна, отиде при него и хвана поводите.

— Не се безпокой, братко, готови сме, макар че не мога да намеря най-хубавото си желязно гърне. Сигурно е на дъното на багажа, под всичко останало. — Говореше непринудено, но очите й го гледаха въпросително. Ханът не я беше виждал, откакто се бе омъжила. Посещението му преди да тръгне на война я обезпокои.

— Още малко остава — каза Чингис, поомекнал. Обичаше Темулун, макар че тя винаги щеше да си остане дете за него. Не си спомняше първите зими, когато бяха сами, когато братята и майка им бяха преследвани и гладуваха.

— Съпругът ми добре ли е? — попита тя. — Не съм виждала Палчук от три дни.

— Не зная — призна Чингис. — С Джебе е. Реших да го направя командир на хиляда души и да носи златния пайце.

Темулун плесна радостно с ръце.

— Ти си добър брат, Чингис. Той ще бъде много поласкан. — Леко се намръщи, докато мислеше дали да съобщи на съпруга си добрата новина. — Заради него ли го правиш или заради мен?

Чингис примигна от бързата промяна на настроението й.

— Заради теб, сестро. Нима не бива да издигна собственото си семейство? Нима единствената ми сестра ще бъде омъжена за обикновен редник?

Видя, че изражението й остава загрижено. Подобни неща оставаха загадка за него, колкото и да се мъчеше да разбере.

— Няма да откаже, Темулун.

— Знам! — отвърна тя. — Но ще се разтревожи, че повишението е от теб.

— От мен е — каза Чингис.